— Ох, я ставай. — В гласа на принца се долавяше отвращение и досадна развеселеност. — Така въртиш нещата, че накрая никой не знае за какво всъщност говориш. Можеш да ми се закълнеш и хиляда пъти във вярност, но ако утре решиш, че едно силно очистително ще ми дойде добре, тайно ще ми го пробуташ.
Стана и протегна ръка. Сенч я пое и Предан му помогна да се надигне. Старият убиец изправи със стон гърба си, заобиколи масата и отново седна на мястото си. Не изглеждаше засрамен нито от директните думи на принца, нито от провала на собственото си представление. Запитах се на какво точно бях станал свидетел. Не за пръв път си дадох сметка колко различни бяха отношенията между стария убиец и това момче и какви бяха помежду ни, докато растях. И именно тук беше разковничето. Когато двамата със Сенч седяхме и разговаряхме, го правехме като търговци, без да се смущаваме от мръсните тайни на занаята. Реших, че не бива да говорим по такъв начин пред принца. Той не беше убиец и не трябваше да бъде посвещаван в по-нечестивите ни начинания. Не биваше да го лъжем за тях, но пък може би не трябваше и да му ги тикаме под носа.
Може би Предан ни напомняше именно това. Поклатих възхитено глава. Кралят разцъфтяваше в него така естествено, както ловното кутре тръгва по следа. Вече знаеше как да ни управлява и да ни използва. И от това не се чувствах унизен, а тъкмо обратното — то ме окуражаваше.
Той обаче ми отне тази радост почти в същия миг.
— Фицрицарин, очаквам от теб да говориш с Копривка довечера, докато сънува. Кажи й, че заповядвам да иде в замъка Бъкип и да поиска от майка ми убежище. Трябва да я убедиш, че аз съм онзи, за когото се представям. Ще го направиш ли?
— Задължително ли е да го изразя точно така? — попитах с неохота.
— Ами… може би можеш да го промениш. Ох, кажи й каквото искаш, стига незабавно да замине за Бъкип и да разбере, че я грози реална опасност. Ще напиша кратко съобщение на майка ми и ще го пусна по птица, просто за да е сигурно, че няма място за възражения. — Стана и въздъхна тежко. — А сега отивам да спя. В истинско легло зад затворена врата, а не на дъска в обща стая, изложен на показ като някакъв ловен трофей. Не помня да съм бил по-уморен.
Бях радостен, че напускам каютата. Разходих се по палубата. Вятърът бе свеж, Риск се носеше в небето пред кораба, денят бе превъзходен. Предан не бе казал, че съм длъжен да разкривам на Копривка, че е моя дъщеря. Но отиването й в замъка Бъкип я поставяше на пътя към знанието. Поклатих глава. Вече не знаех на какво мога да се надявам. Знаех обаче нещо друго, от което се ужасявах. Думите на принца за Тинтаглия ме бяха потресли. Не бях ли прекалено уверен в способността на Копривка да се справи с дракона? Възможно ли бе звярът наистина да знае къде живее тя?
Денят мина бавно. На два пъти проверих Шишко. Беше все така в койката си, с лице към стената. Твърдеше, че го мъчи морска болест. Всъщност подозирах, че вече е свикнал с пътуването по море. Когато му казах, че не ми се вижда да му е лошо и че може би ще му хареса да се разходи по палубата, той почти успя да ми се изповръща върху краката. В крайна сметка напъните му завършиха с ужасен пристъп на дълбока кашлица и реших, че е най-добре да оставя дребния нещастник на мира. На излизане „случайно“ ударих рамото си в рамката на вратата. Шишко се изсмя.
Излязох навън, като си разтърквах натъртеното рамо. На предната палуба намерих Ридъл с парче плат и шепа огладени камъчета. Мъчеше се да научи двама от екипажа на играта на камъни. Извърнах се от тази обезпокоителна гледка и видях Пъргав с Любезен. Котаракът се беше покатерил на една от мачтите и двамата се мъчеха да го убедят да слезе. Капитанът се дразнеше, някои от моряците се веселяха.
Риск кацна на такелажа извън обсега му и започна да го дразни, като леко разперваше криле и крякаше, докато не се появи Уеб и не й нареди да престане и да помогне за свалянето на котарака.
Така измина денят, а после настъпи така ужасната и желана нощ. Върнах се в каютата при Шишко. Пъргав му беше донесъл вечеря и празните съдове на пода показваха, че апетитът му явно е непокътнат. Събрах ги и ги сложих настрана, само за да се спъна в тях миг по-късно. Тихият кикот на Шишко бе единственият знак, че е станал свидетел на непохватността ми. Когато му пожелах лека нощ, не ми обърна внимание.
Беше заел цялата койка. Легнах с одеялата си на пода и доста време се мъчех да се успокоя достатъчно, за да се отпусна и да приближа онова неопределено място между съня и будуването, в което можех да пътувам. Беше си чиста загуба на време. Колкото и да търсех Копривка, не можех да я намеря. Това ме разтревожи достатъчно, за да не мога да заспя, и през по-голямата част на нощта продължих с безплодните си опити. Но колкото повече я търсех, толкова повече я нямаше.