Опитах се да се убедя в задушния мрак на тясната каюта, че ще разбера, ако нещо се е случило е дъщеря ми. Помежду ни имаше връзка чрез Умението. Със сигурност щеше да извика, ако се намираше в опасност. Успокоих се с мисълта, че и преди ме е блокирала от сънищата си; и че ми беше ядосана, че съм „пуснал“ принца в общото ни място последния път, когато се видяхме. Може би ме наказваше по този начин. И докато лежах и се взирах в тъмното, изведнъж се сетих, че последния път, когато видях Тинтаглия, тя заяви, че е способна да ме изолира от Копривка. Какви бяха думите й? „Съвсем сама си, ако реша“. Къде се намираше дъщеря ми в момента? Уловена в кошмар, измъчвана от дракон? Не. Копривка бе показала, че може много добре да се защитава в сънищата. Проклех логиката, на която ме бе научил Сенч — тя ми казваше, че за да постигне целта си, драконът може и да промени бойното поле. Например като подгони дъщеря ми физически.
Колко бързо може да лети един дракон? В състояние ли е да стигне от Дъждовитата река до Бък за една нощ? Не, разбира се. Но не знаех, не бях сигурен. Размърдах се на дървения под и се опитах да се завия с късите одеяла.
Когато най-сетне настъпи утрото, отворих зачервени очи и се изправих. Успях да оплета крака в одеялата, спънах се и ударих болезнено пищяла си. Шишко май проспа ругатнята ми. Излязох навън и отидох направо да доложа на принца. Изслуша ме с мрачно мълчание. Нито той, нито Сенч ми казаха какъв глупак съм бил да оставя дъщеря си беззащитна от дракон в името на собствената й безопасност.
— Да се надяваме, че просто ти е сърдита — рече Предан. — Птицата отлетя вчера. И щом стигне Бъкип, майка ми ще побърза да изпрати за Копривка. Казах й, че опасността е голяма и че не бива да се бави. Направихме всичко по силите си, Фицрицарин.
Думите му не ме успокоиха особено. Когато пред очите ми не беше картината, в която дракон пируваше с нежната плът на Копривка, си представях реакцията на Бърич при вида на кралската гвардия, пратена да отведе дъщеря ми в замъка Бъкип. Пътуването минаваше мъчително и малко неща ме развличаха, ако не се брояха упоритите и коварни опити на Шишко да ми отмъсти. Втория път, когато одрасках кокалчетата на пръстите си, докато се опитвах да отворя вратата, му казах:
— Знам, че ти го правиш, Шишко. Не е честно. Не е моя вината, че участваш в това пътуване.
Той бавно седна и провеси босите си крака през койката.
— Тогава чия е, а? Кой ме накара да се кача на този кораб, където ще умра?
Разбрах грешката си. Не можех да му кажа, че просто изпълнявам заповедта на принца. Сенч беше прав. Налагаше се аз да опера пешкира. Въздъхнах.
— Аз те качих на кораба, Шишко. Защото се нуждаем от помощта ти, ако се наложи да убием дракона. — Вложих в гласа си цялата топлота и вълнение, които можех да събера. — Не искаш ли да помогнеш на принца? Не искаш ли да си част от приключението, което изживяваме?
Той присви очи към мен, сякаш аз бях малоумният.
— Приключение? Драйфане и ядене на риба? И през цялото време нагоре-надолу, нагоре-надолу? Да вървя сред хора, които се чудят защо не съм мъртъв? — Скръсти късите си ръце на гърдите. — Чувал съм за приключения в приказките. В тях има златни монети, магии и красиви момичета за целуване. А не драйфане!
В момента напълно споделях мнението му. Докато излизах, се препънах в прага.
— Шишко! — укорих го.
— Не съм аз! — заяви той, но въпреки това се разсмя.
Малките кораби се носеха по увенчаните с бели якички вълни и ветровете бяха благосклонни към нас. Въпреки това пътуването ми се струваше безкрайно. Денем се опитвах да се занимавам с Пъргав, да се грижа за удобството на Шишко и да се отървавам с по-малко натъртвания. Нощем се мъчех да открия дъщеря си, но безуспешно. Когато влязохме в пристанището на Цайлиг, се чувствах като парцал, а и сигурно изглеждах така. Уеб дойде до мен на релинга, докато гледах приближаващия се град.
— Няма да питам за тайните ти, но ти предлагам да споделя товара ти, стига да мога — тихо рече той.
— Благодаря, но ти вече смъкна голяма част от него. Знам, че не бях особено търпелив с Пъргав през последните няколко дни и че си му помагал с уроците. Знам също, че често навестяваше Шишко и го развличаше. Никой не би могъл да ми помогне повече за момента. Благодаря ти.
— Е, добре тогава — тъжно рече той, потупа ме по рамото и се отдалечи.
Престоят ни в Цайлиг също беше безкраен. Нощувахме в къщата-крепост, където прекарах и доста от дните. Кашлицата на Шишко още не беше отминала, но не ми се виждаше толкова болен, за колкото се представяше. Колкото и да бе досадно да кисна в болничната му стая, все пак реших, че така е най-добре — един-два пъти успях да го убедя да излезе навън, но хората не го гледаха с добро око. Шишко беше като сакато пиле в ято здрави птици; достатъчен бе и най-малкият повод, за да го изкълват до смърт. Не беше подобрил отношението си към мен, но въпреки това не ми се искаше да го оставям сам. Макар че нито веднъж не поиска да остана с него, всеки път, когато излизах от стаята, намираше предлог да ме последва или да ме повика няколко минути по-късно.