Първия път, когато Уеб дойде по предложение на Сенч да прекара известно време с Шишко, си помислих, че старецът нарочно се опитва да ни сближи. Но после Сенч ме извика и ме прати навън, облечен като островитянин, чак до татуировката на бухал, която набързо нарисува на бузата ми. С боя и смола измайстори на долната ми устна крив белег, който да обясни мълчаливостта ми и лошото ми произношение. Даде ми достатъчно местни пари да пия гадната им бира в прекалено горещите им кръчми. След това излизах още няколко пъти, всеки път облечен като търговец от различен клан. Цайлиг бе един от големите търговски центрове на Външните острови и никой не обръщаше внимание на непознато лице в шумна пивница. Работата ми бе да седя и да слушам клюки и истории. Преговорите с хетгурда бяха разбунили духовете. Местните бардове получаваха добри бакшиши за всяка песен за Аслевял и Айсфир, разказваха се и много родови предания, за да се впечатлят другарите по чашка около камината. Слушах внимателно, като отсявах измислиците и легендите от фактите, за които имаше вероятност да са истина.
Определено в леда на Аслевял имаше нещо замръзнало, но бе минало почти цяло поколение, откакто някой го е виждал ясно. Мъжете разказваха историите на бащите си за посещаването на острова. Някои установявали лагер на брега и се изкачвали на ледника, за да го зърнат. Други използвали най-ниските отливи в годината, когато оттеглящите се води оголвали прохода под леда от южната страна на острова. Според всички разкази начинанието било опасно — щом попаднеш в прорязващите синия лед канали, лесно можело да се изгубиш или да не отчетеш правилно времето и отлива и да се забавиш твърде много. Тогава завръщащото се море хваща в капан непредпазливия и никога не го пуска. Достатъчно умните, силните и хитрите стигали по тунела до огромна пещера, където човек можел да говори с уловения в леда дракон и да измоли някакво благодеяние. Някои станали прочути ловци, на други им вървяло с жените, трети спечелвали изобилие за майчините си богове. Така казваха легендите.
Споменаваше се също за оставяне на дарове за Черния мъж от Аслевял. Някои говореха за него като за отшелник, други — като за дух-пазител на дракона. Всички се съгласяваха, че бил опасен и че е по-добре да бъде умилостивен. Някои твърдяха, че най-подходящият дар е суровото червено месо; други бяха на мнение, че благоволението му може да се купи с билки за чай, ярки мъниста или мед.
На два пъти чух островът да се споменава във връзка с Войната на Алените кораби. За нея не се говореше много — малцина са онези, които обичат разкази за войни, които не са завършили със славна победа. Доколкото разбрах, по време на войната Кебал Тестото и Бледата жена искали да установят твърдина на Аслевял. Никой не казваше защо, но мнозина пленници от Шестте херцогства били закарани там да работят до края на дните си като роби. Изглежда, Тестото бе поробвал и сънародници от Външните острови, които се противопоставяли на войната му. Били Претопени от него и също откарвани на Аслевял, след което никой нито ги видял, нито чул за тях. Така островът придобил ореол на позор и нещастие, който съперничеше дори на легендарния му дракон. Вече малцина бяха склонни да извършат поклонение там, за да докажат куража си.
Запомнях всичко това и го повтарях до най-малката подробност на Сенч и Предан. По време на късните ни разговори двамата със стария ми наставник се опитвахме да определим как наученото може да ни помогне или попречи. Понякога имах чувството, че обсъждаме мъглявите слухове само защото не разполагаме с нищо сигурно.
Предан имаше дълги срещи с хетгурда — траеха по няколко дни. Крайният резултат бе, че определиха условията за лова на дракона, сякаш ставаше дума за някакво състезание по борба или стрелба. Сенч страшно го беше яд, че кланът на Глигана бе направил уговорката и ни бе обвързал с нея, без изобщо да се посъветва с нас. Макар аз самият да не бях свидетел, чух, че Аркон Кървавия меч бил много изненадан, когато принцът с ледена вежливост заявил, че е смаян от условията.