Малко друго се каза тази вечер. Тримата се заехме да приготвим багажа си, а Сенч мърмореше нещо за товарните условия. Шишко най-демонстративно отказа да си събере нещата. Предан започна да пъха дрехите му в една торба, но Шишко я изсипа на пода. Нещата си останаха там, когато всички си легнахме.
Не спах добре. След като вече знаех, че Копривка нарочно ме игнорира, можех да открия и усетя формата на преградата й. Още по-дразнещо бе, че Шишко ме гледа как се лутам и се наслаждава на безсилието ми да мина през защитата. Ако го нямаше, може би щях да направя по-сериозен опит да вляза в сънищата на дъщеря си. Накрая се отказах и се опитах да заспя наистина. Но вместо това изкарах неспокойна нощ с кратки сънища за всички хора, които бях наранил или разочаровал, от Бърич до Търпение. Най-яркият беше обвинителният поглед на Шута.
Станахме преди изгрев-слънце. Закусихме в почти пълно мълчание. Шишко беше наежен и навъсен, чакаше всеки момент да го заплашим или да му заповядаме да се размърда. По мълчаливо съгласие не го сторихме. Разменяхме кратки фрази помежду си, сякаш го нямаше. Взехме ръчния си багаж. Ридъл дойде да ни помогне с останалото. Сенч остави гвардейците да му носят нещата, но принцът настоя сам да се справи със своите. И излязохме.
Ридъл вървеше на крачка зад Сенч и носеше багажа му. Лонгуик и четиримата гвардейци вървяха отзад. Не ги познавах много добре. Младият Хест ми харесваше. Чъри и Дръб бяха близки приятели и опитни воини. За Дефт2 знаех само, че си е спечелил името благодарение на заровете. Останалите гвардейци щяха да останат с благородниците, а малкият ни отряд трябваше да се яви на кея.
— Ако Шишко не дойде, тогава какво? — попитах, докато крачехме по калдъръмените улици.
— Оставяме го — мрачно отвърна Предан.
— Знаеш, че не можем — възразих. В отговор той само изсумтя.
— Мога да се върна и да го домъкна — колебливо предложи Ридъл. Трепнах, а Сенч мълчаливо поклати глава.
Може да се стигне и дотам — отбелязах аз. — Не мога да го направя, защото Умението му е толкова силно, че е в състояние да ме повали. Но някой нечувствителен към Умението може и да успее да го принуди физически. Вземете например времето, когато другите слуги са го малтретирали и са му вземали парите. Естествено, после ще ни се наложи да си имаме работа с гнева му, но поне ще е с нас.
Нека изчакаме — отвърна принцът.
С приближаването на пристанището хората ставаха все повече. Накрая се оказа, че се е събрала цяла тълпа да гледа заминаването ни. „Зъбат“ бе натоварен още вчера и чакаше само да се качим на борда и да отплава със сутрешния отлив. Островитяните бяха в странно настроение. Сякаш бяха дошли да гледат състезание, а ние не бяхме сред любимците. Никой не ни замеряше с гнили зеленчуци или обиди, но многозначителното мълчание беше не по-малко потискащо. Нашите благородници се бяха събрали по-близо до кораба, за да се сбогуват и да ни пожелаят късмет. Насъбраха се около принца и докато стоях послушно зад него, изведнъж разбрах, че нямат почти никаква представа за мисията му и какво би могла да означава тя. Аристократите се шегуваха добродушно и от сърце му желаеха късмет, но никой не изглеждаше особено разтревожен за него.
Качихме се, а от Шишко все още нямаше и следа. Сърцето ми се сви от страх. Не можехме да го оставим тук, независимо колко сърдит му бе Предан. Не се боях само от онова, което може да направи в наше отсъствие; тревожех се и какво ли ще стане с него, докато е лишен от закрилата на принца. Щеше ли да ги е грижа благородниците от Шестте херцогства за слабоумния слуга в отсъствието на Предан? Опрях ръце на релинга и се загледах над тълпата към къщата-крепост. Уеб застана до мен.
— Е, очакваш с нетърпение пътуването ли?
Усмихнах се горчиво.
— Единственото пътуване, което очаквам с нетърпение, е към дома.
— Не видях Шишко да се качва на борда.
— Знам. Още го чакаме. Не иска да се качи отново на кораб, но се надяваме, че в крайна сметка ще дойде сам.
Уеб кимна сериозно и се отдалечи. Стоях развълнуван и гризях нокътя на палеца си.
Шишко? Идваш ли? Корабът скоро ще отплава.
Остави ме на мира, кучешка воня!