И преди да се измъкна, се обърна и ме остави сам. Риск излетя от мачтата със самотен вик, който се понесе по вятъра. Прибраха въжетата, вдигнаха трапа и мъжете в малките лодки наблегнаха на греблата, за да ни отдалечат от кея и да ни изведат там, където да ни поеме вятърът. Обещах си да намеря време още днес да говоря с Уеб да ме учи насаме на магията ми. Надявах се, че не лъжа самия себе си.
Но нещата съвсем не бяха така прости. Нарческата, баща й Аркон Кървавия меч и вуйчо й Пиотре бяха на борда и през повечето време Предан и Сенч бяха заети с тях. Нямах много възможности да говоря насаме с принца и стария убиец. Както и преди, трябваше да се огранича с компанията на Шишко. Той беше нещастен и не виждаше причина и аз да не се чувствам по същия начин. Досадните синини и драскотини от предишното пътуване се умножиха с нови и не можех да направя почти нищо срещу това. Издигането на стени срещу коварното му Умение щеше да отслаби връзката ми със Сенч и Предан. Налагаше се да търпя.
За да станат нещата още по-лоши, водите, които прекосявахме, бяха отвратителни. Борехме се с течения и вълни, които сякаш винаги бяха срещу нас. Два дни корабът се люлееше много силно и Шишко наистина пипна морска болест наред с Кокъл, Пъргав и Любезен. Останалите се хранехме оскъдно и се придвижвахме от една опора до друга. На няколко пъти успях да зърна много бледата нарческа да се разхожда на палубата, хванала Предан под ръка. И двамата нямаха вид, че се забавляват особено. Дните едва се влачеха.
Не намерих възможност да говоря за Осезанието с Уеб. От време на време си спомнях намерението си, но това ставаше все в момент, когато маса неща изискваха вниманието ми. Опитах се да се преструвам, че стечението на обстоятелствата не ми позволява да се обърна към него. В действителност не знаех какво ме кара да се дърпам.
Най-накрая целта ни се показа на хоризонта. Дори отдалеч Аслевял изглеждаше неприветливо място. Той е сред най-северните Външни острови, нащърбено и мрачно място. Лятото никога не успява да се задържи тук. По-меките дни не са достатъчни да разтопят снеговете от предишните зими по планините. По-голямата част от острова се намира под ледник, около който се издигат високи върхове. Някои казват, че всъщност били два острова, свързани от леда, но не зная дали това наистина е така. В единия му край има постоянно оголен каменист бряг и отвесна скала. На другите места скалите се издигат през бледата черупка на ледника. Не можех да определя дали облаците над острова са от изпаряващия се от слънцето лед или сняг, навяван от постоянния северен вятър.
Приближавахме бавно, вятърът и морето сякаш всякак се опитваха да ни попречат. Непрекъснато се налагаше да сменяме курса. Бях на релинга, когато Предан и нарческата заедно със Сенч и Пиотре излязоха да погледат острова. Предан се намръщи.
— Не ми прилича на място, на което би живяло доброволно каквото и да било създание, още по-малко с големината на дракон. Защо му е да идва точно тук?
— Не знам — тихо рече нарческата. — Знам само, че така казват легендите ни. Така че не ни остава друго, освен да отидем там. — Загърна се по-плътно в наметалото си. Вятърът сякаш донасяше до нас ледения дъх на острова.
Следобед заобиколихме един нос и се насочихме към единствения залив на Аслевял. От докладите на шпионите знаехме, че е пуст, с останки от кей и няколко рушащи се каменни постройки. Но въпреки това забелязах някакво ярко петно на голата скала над брега. Докато се взирах в него и се мъчех да разбера какво е, от него се появи фигура. Реших, че е шатра или някакво убежище. Човекът застана на ръба на скалата. Черно-бялото му наметало с качулка се развяваше около него. Не вдигна ръка за поздрав, просто стоеше и ни чакаше.
— Кой е това? — рязко попита Сенч, когато виковете на вахтения ги накараха да излязат на палубата.
— Нямам представа — отвърна Пиотре. В гласа му ясно се четеше ужас.
— Може би е легендарният Черен мъж от острова — предположи Кървавия меч. Наведе се нетърпеливо напред и се взря в самотната фигура на скалите. — Винаги съм се питал дали легендите са верни.
— Не искам да научавам — тихо се обади нарческата. Очите й бяха огромни.
Приближихме залива и всички се изсипаха на палубата, за да гледат зловещата фигура, която ни очакваше. Човекът се раздвижи едва когато хвърлихме котва и пуснахме лодките, които да ни откарат заедно с припасите на сушата. Слезе на брега и спря на линията на прилива. Преди още да отметне черната си качулка, нещо в сърцето ми се преобърна. Прилоша ми от ужас.