Размишлявах върху това, докато изграждахме временното си жилище. Лонгуик бе добър командир. Малкият ни отряд, съставен от Осезаващата котерия и гвардейците, не остана нито за миг без работа. Лонгуик избра място на една височина, от която се откриваше изглед към околността. Разпънахме палатките в спретнати редици, изкопахме яма за отпадъци и претърсихме брега за плавеи. Вода си осигурявахме от един студен поток, който се спускаше от ледника и минаваше близо до лагера. Хест, най-младият от гвардейците, бе поставен на стража, а якият като мечка ветеран Дръб пое кухненските задължения. На Дефт и Чъри бе заповядано да се наспят, за да сменят по-късно Хест. Ридъл трябваше да е на разположение на принца и да го следва навсякъде. Както очаквах, аз трябваше да се грижа за човека на принца — Шишко. Членовете на Осезаващата котерия, сега под командването на Лонгуик, получиха по-дребни задачи из лагера, след което бяха пуснати да изследват брега. Сигурен съм, че това бе странно изживяване за някои от тях и особено за младия благородник Любезен. Младежът обаче се представи достойно — изпълняваше работата си с желание и отдаваше на Лонгуик уважението, което изискваше рангът му. На няколко пъти го видях да хвърля неодобрителни погледи към пъстроцветната шатра, но премълча. Сенч и принцът бяха приели поканата на Шута заедно с нарческата, Пиотре Черната вода и Аркон Кървавия меч.
Шишко предпочете да се свива нещастно в палатката, която щеше да споделя с Уеб, Пъргав и мен. Недалеч гореше огън и Дръб бъркаше врящия котел с кашата за вечеря. Бях сложил по-малко котле в края, за да кипна вода за чай. Ясно беше, че на този лишен от дървета остров горивото скоро ще се превърне в проблем. Крачех нетърпеливо пред палатката в очакване водата да заври. Чувствах се като вързано куче, чиито другари се скитат свободно.
Воините на хетгурда бяха издигнали заслоните си в отделна редица и си донесоха собствени припаси. Всеки имаше отделна малка палатка. Наблюдавах ги крадешком. Всички бяха опитни ветерани. Не знаех имената им. Беше ми казано, че за тази задача има значение единствено към кой клан принадлежат, а това си личеше от татуировките им. Мечокът, едър и тъмен както подобава на името му, като че ли бе главният сред тях. Бухалът бе по-слаб и по-възрастен — техният поет и бард. Гарванът бе тъмнокос като гарван и със същите блестящи очи. Тюленът бе дребен и набит, с два липсващи пръста на лявата ръка. Най-младият от групата бе Лисугерът. Изглеждаше кисел и явно не му се искаше да е на Аслевял. Орелът бе висок и дългокрак, на средна възраст. Тази вечер той стоеше на стража, докато останалите седяха с кръстосани крака около огъня си, ядяха и тихо разговаряха. Забеляза, че ги наблюдавам, и отвърна на погледа ми с безизразна физиономия.
Не усещах враждебност от тяхна страна. Работата им бе да следят дали спазваме правилата на хетгурда. Бяха като зрители, очакващи някакво състезание. На кораба общуваха свободно с нас и поетът им бе завързал забавно съперническо приятелство с Кокъл. На брега границите бяха по-твърдо установени, но не вярвах да издържат повече от една-две вечери. Просто бяхме твърде малко, а пейзажът около нас — твърде неприветлив.
До пъстрата шатра на Шута бяха издигнати още две, малко по-големи от нея. Нарческата и Пиотре щяха да се настанят в едната, а другата бе за Сенч и принца. Почти не ги бях видял от слизането ни на сушата. Шутът ги бе поканил в шатрата си, но не знаех какво са си казали вътре. Нито Сенч, нито Предан споделиха нещо чрез Умението. Бях помагал за издигането на двете шатри, но тихият разговор от шатрата на Шута бе толкова мъчителен и неуловим, колкото и долитащият аромат на чая.
Сега, докато вечерта бавно се спускаше над острова, Шутът и Осезаващата котерия на Предан бяха на борда на кораба за прощална вечеря с Аркон Кървавия меч. Нито той, нито воините му щяха да останат с нас. Не можех да разбера логиката на това решение. Дали разграничаваше клана на Глигана от неразумното начинание на Нарвала, или просто командването минаваше към Пиотре? Намръщих се и сритах студената земя. Твърде много неща ми бяха неизвестни. Исках най-малкото да разузная района, но Шишко категорично отказа да се качи отново на кораба въпреки обещанията за разкошна вечеря и остана на острова, за да сподели с нас простите ни дажби и безсмисленото стоене на стража. Чух стъпки по замръзналата земя и се обърнах. Ридъл ни махна и приближи с широка усмивка.
— Завладяващо място. Стига да обичаш сняг, трева и пясък. — Клекна до огъня и протегна ръце да ги стопли.