— Мислех, че ще останеш на кораба с принца.
— Не. Освободи ме. Каза, че няма да има нужда от мен. А и на мен не ми се оставаше. Представата ми за забавление не се връзва с това да стоя и да гледам как другите ядат. С какво си зает тази вечер?
— С обичайното. Да правя компания на Шишко. В момента правя чай.
— Ако искаш, аз ще направя чая — предложи Ридъл. — А ти ще можеш да се разтъпчеш и да огледаш наоколо.
Приех с благодарност. Обърнах се към палатката.
— Шишко, имаш ли нещо против да се поразходя? Ридъл ще ти приготви чая.
Дребният човек се зави по-плътно с одеялото и отвърна намусено:
— Не ми пука. — Гласът му бе дрезгав от кашлянето.
— Е, добре. Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? Ако се пораздвижиш малко, ще се стоплиш. Не е чак толкова студено, Шишко.
— Не ща — отговори той и се извърна.
Ридъл ми кимна съчувствено и ми даде знак да се махам. Докато се отдалечавах, го чух да казва:
— Хайде, Шишко, поразмърдай се. Посвири малко със свирката си. Това ще задържи тъмнината.
За моя изненада Шишко се съгласи. Чуха се колебливите звуци на майчината му песен. Буквално почувствах как вниманието му се съсредоточава върху мелодията и усетих отпускане във враждебността, която насочваше към мен чрез Умението. Беше като да се освободиш от тежък товар. Макар че музиката често прекъсваше, когато Шишко спираше да си поеме дъх, се надявах, че интересът към свиренето е знак, че състоянието му се подобрява. Искаше ми се да можех да смекча по подобен начин и безпокойството, което усещах между Шута и мен. Не бяхме разменили нито дума, дори не бяхме заставали достатъчно близко един до друг, но въпреки това усещах обидата му като леден вятър по кожата си. Искаше ми се да беше останал в шатрата си тази вечер; моментът бе подходящ да поговоря с него. Но той бе на прощалната вечеря на кораба. Запитах се кой го е поканил — дали принцът, защото е заинтригуван, или Сенч, защото иска да държи смуглия човек под око.
Вървях по брега в сгъстяващия се здрач и открих същото, за което бе докладвал съгледвачът на Сенч. Отливът оголваше широка ивица пясък. Покрити с раковини колове стърчаха от водата под странни ъгли — някога на това място бе имало кей. Покрай брега се бяха издигали и каменни постройки, които сега лежаха в руини. Стените се бяха запазили на височина до коляното и приличаха на гнезда за зъби в гол череп. Останалите камъни бяха пръснати наоколо и вътре в сградите. Намръщих се. Разрухата бе пълна. Дали малкото селище не бе атакувано от враг, който не само е избил обитателите, но и го е направил неизползваемо? Изглеждаше така, сякаш някой се е опитал напълно да го заличи.
Изкачих ниския склон над брега. Посрещна ме скалиста ливада с туфи трева, по земята пълзяха дълги сенки. Нямаше дървета, само жилави храсти. Макар да бе лято, от приклекналия над нас ледник през цялата година се носеше дъх на зима. Нагазих във високата трева и тя зашумоля под краката ми. Изведнъж се озовах на ръба на каменна кариера. Ако беше малко по-тъмно, сигурно нямаше да я видя и щях да се пребия. Спрях и погледнах надолу. На няколко стъпки под мен чимовете отстъпваха на черен камък с тънки сребристи жилки. Побиха ме тръпки. Тук се бе добивал паметен камък, също като в огромната кариера в планините, където бе изваян драконът на Искрен. Събралата се на дъното вода бе като второ, беззвездно нощно небе под мен. Два големи камъка, чиито ръбове показваха, че са оформени от човешка ръка, се подаваха от водата като острови.
Внимателно отстъпих от ръба и тръгнах обратно към лагера. Исках да говоря със Сенч и принца, но още по-голямо бе желанието ми да обсъдя видяното с Шута. Спрях и се загледах към хвърлилия котва „Зъбат“, който леко се полюшваше на слабото вълнение в залива. Утре корабът щеше да отплава заедно с Аркон Кървавия меч към Цайлиг. Ние щяхме да останем тук и да започнем издирването на замръзналия под ледника дракон. Монотонно плискащите се вълни би трябвало да ми действат успокояващо, но вместо това морето ми се струваше непреклонно, сякаш искаше да погълне сушата. Никога не го бях възприемал по такъв начин.
Някакво едро животно се мярна за миг край брега. Замръзнах, мъчех се да определя какво е. То изчезна под следващата вълна и отново се показа, когато тя се оттегли. През няколкото мига, в които бе на показ, то остана напълно неподвижно. Присвих очи, но то бе черна форма на черен фон и не можех да различа нищо друго, освен че е с размерите на малък кит. Не би трябвало да се намира толкова близо до брега, освен ако не беше мъртво и изхвърлено от прилива. Осезанието ми подсказваше, че в него все още се спотайва смътна искрица живот. Но в същото време не долавях поражението или примирението на умиращо същество.