Морето се бе оттеглило достатъчно, за да мога да обиколя целия дракон, без да се мокря по-нагоре от глезените. Знаех, че на сутринта ще съжалявам за подгизналите ботуши, но сега бе най-добрата ми възможност. Създанието бе изваяно не от Умела котерия, а от слугите на Бледата жена. Мислех си, че зная защо. Отдавна подозирах, че Славен и майстор Гален са продали част от библиотеката. Дали Кебал Тестото, военачалникът на островитяните по време на Войната на Алените кораби, не се бе сдобил със свитъците? Дали заедно с Бледата жена не бяха опитали да създадат свои дракони, за да ги използват срещу Шестте херцогства? Бях почти сигурен, че е така.
Приближих блестящия мокър камък и забелязах, че по него няма полепнали водорасли и раковини. Беше толкова чист и черен, колкото и в деня, когато са го оформили. Предпазливо го докоснах. Беше студен, мокър и твърд — и Осезанието бръмчеше в него. Също като спящите каменни дракони навремето. И в същото време някак различно. Не можех да определя как, докато не докоснах съседния блок. В него също се таеше живот. Но двата камъка бяха различни. Предпазливо, опасявайки се от някакъв магически капан, насочих към тях Умението си. Нямаше нищо. Прокарах длан по гладката мокра повърхност. И изведнъж чух объркани развълнувани гласове, които след миг замлъкнаха.
Бавно завъртях глава и едва тогава си дадох сметка колко глупава е постъпката ми. Умелата глъчка, която усетих, не бе някакъв заглушен от разстояние или преграда разговор. Внимателно, сякаш докосвах горещ въглен, прокарах пръсти по камъка пред мен. Отново долових множество объркани гласове, говорещи едновременно някъде много далеч. Избърсах несъзнателно длан в ризата си и отстъпих назад. С безпокойство обмислих споходилата ме идея.
Това бе паметен камък. Макар и добит на този остров, той несъмнено бе от същия вид като камъка, който бе използвал Искрен, за да създаде своя дракон. Всички дракони в Каменната градина в Планинското кралство бяха изваяни от същия материал. Някои бяха дело на котерии, искащи да запазят завинаги спомените и съществуването си. Други вероятно бяха изработени от Праотците. Драконите, които бях виждал, бяха резултат колкото на инструментите на ваятелите, толкова и на спомените и мислите. В крайна сметка те бяха погълнали напълно хората, които ги бяха създали. Самият аз бях видял как Искрен премина в дракона си. Беше нужна цялата памет и жизнена сила на Искрен и Кетъл, за да се насити камъкът и да се събуди за живот. Старицата се бе жертвала със същата готовност, с която и Искрен. Тя бе последната от неговата котерия, самотна жена, която бе надживяла своето време и монарх, но въпреки това се бе върнала да служи на Пророците. Дългите години на Кетъл и страстите на Искрен едва достигнаха за събуждането на дракона. Знаех го много добре. Искрен бе взел частица от мен за своя дракон, а после аз прибързано бях захранил с други спомени Момичето върху дракон. Бях почувствал колко лаком е камъкът. Лесно можех да оставя Момичето да ме погълне напълно; в известен смисъл това щеше да е избавление.
Или може би затвор. Какво се случва с каменен дракон, който няма достатъчно спомени, за да оживее и да полети? Бях видял какво се бе случило с Момичето. Беше останала в кариерата, вградена в недооформения камък. Мисля, че в нейния случай не ставаше въпрос за недостиг на спомени — просто създателят й не е искал да подчини индивидуалността си на цялото. Лидерът на котерията, която я е създала, се бе опитал да задържи нещо за себе си и да изолира спомените си във фигурата на Момичето, вместо да ги освободи в цялата скулптура. Поне така ми каза Кетъл, когато я попитах защо статуята не е оживяла и отлетяла. Мисля, че с разказа си искаше да ме накара да стоя по-далеч от дракона на Искрен; да ми помогне да разбера, че драконът няма да се задоволи с нещо по-малко от целия мен.
Искаше ми се Кетъл да беше тук сега и да ми разкаже историята на този дракон. Но предполагах, че я знам. Камъкът не бе оформен като едно цяло, а обработван на блокове. Ваятелите не бяха вложили в него собствените си спомени. Подозирах, че се намирам пред мрачен паметник на Войната на Алените кораби. Какво се бе случило със спомените и чувствата на Претопените? Разпръснатите улики се събираха в едно в това създание на части. Блоковете паметен камък са били баласт в трюмовете на Белите кораби. Дали Бледата жена и Кебал Тестото не бяха научили магията за събуждане на камъка от някой откраднат и продаден свитък на Умението? Какво тогава им бе попречило да създадат свой дракон, който да опустоши крайбрежието на Шестте херцогства? Може би не бяха желали да се пожертват, за да вдъхнат живот в творението си? Или бяха смятали, че могат да създадат дракон от спомените, откраднати от жителите на Шестте херцогства?