Пред мен бе свидетелството за неуспеха им да разберат основната причина, поради която една котерия е била готова да отиде до Джаампе и по-нататък, за да създаде дракон. Успели бяха да откраднат спомените на сънародниците ми и да ги затворят завинаги в камъка. Но не бяха успели да ги Претопят в едно цяло, в един устрем, който да вдъхне живот на дракона. Дори не всички котерии, отправили се към Планините, бяха постигнали целта си. Някои бяха взели местни жени за съпруги и бяха прекарали остатъка от живота си, посветени на любовта. Други се бяха провалили. Задачата не беше лесна дори за единна Умела котерия. Дракон, изпълнен със спомените на различни хора, насила вкарани в камъка, дракон, роден от ужас, гняв и безпомощност, би бил напълно безумно създание, ако изобщо успеят да го събудят.
Това ли е била целта на Кебал Тестото и Бледата жена?
Имаше време, когато желанието да се потопя в каменен дракон много ме изкушаваше. Все още си спомням болката, когато Искрен ме изключи от създаването на своя. Сега, от гледната точка на възрастен, разбирах защо го направи. Понякога, когато Нощни очи бе все още жив, си играех с тази идея. Какъв ли дракон щеше да се получи от нас двамата? А сега, искам или не, отново бях част от котерия. Но в същото време никога не си бях помислял, че Предан, Шишко, Сенч и аз ще пожелаем да се превърнем в дракон. Нашата котерия бе родена по-скоро от случайността, отколкото от осъзнато намерение. Не можех да си представя, че ще намерим страст и желание да изваем дракон, още по-малко волята едновременно да сложим край на живота си като хора и да обединим спомени в него.
Обърнах се и бавно се отдалечих от оформения камък. Опитах се да не мисля за пленените в него спомени на Претопените. Даваха ли си сметка, че са затворени в скалата? Ако ли не, то какво беше това?
Отново се обърнах към Предан и Сенч.
Мисля, че открих част от спомените и чувствата на Претопените от Шестте херцогства по време на войната.
Какво? — втрещено попита Сенч.
След като обясних, настъпи дълго, изпълнено с ужас мълчание. Накрая Предан попита колебливо:
Можем ли да ги освободим?
С каква цел? Повечето от хората, на които са принадлежали, отдавна са мъртви. Възможно е някои да са загинали от моята ръка. Освен това нямам представа дали може да се направи, още по-малко как. — Колкото повече мислех за това, толкова по-разтревожен ставах.
Мисълта на Сенч бе изпълнена със спокойно примирение.
Засега трябва да оставим нещата така. Може би, след като се справим с дракона, Пиотре ще е по-склонен да сподели каквото знае. Можем също да уредим наш кораб да дойде тихомълком тук и да прибере онова, което ни принадлежи. — Почувствах как мислено сви рамене. — Каквото и да е то.
От огъня край палатката бе останало само червено око в нощта. Поразрових го, бутнах последните краища на дървата и събудих едно-две пламъчета. В котлето бе останал малко хладък чай и една-две лъжици каша на дъното на тенджерата. Ридъл го нямаше — или бе на стража, или си бе легнал. Пропълзях през ниския вход на палатката и опипом намерих сандъка си. Шишко лежеше, увит в одеялата. Помъчих се да не го събудя, докато ровех за чашата си. Стреснах се, когато заговори в мрака.
— Това е лошо място. Не искам да съм тук.
Мислено се съгласих с него.
— На мен ми се вижда диво и голо, но съм бил и на много по-лоши места. Никой от нас не е дошъл тук по свое желание. Но ще направим всичко по силите си и ще извършим каквото трябва.
Шишко се разкашля.
— Това е най-лошото място, на което съм бил. И ти ме доведе тук. — Закашля се отново и усетих колко е изтощен.
— Достатъчно топло ли ти е? — попитах виновно. — Искаш ли едно от моите одеяла?
— Студено ми е. Студено ми е отвътре и отвън, също като това място. Студът ме изяжда. Студът ще изяде всички ни до кокалите.
— Ще стопля чая. Искаш ли?
— Малко. Има ли мед?
— Не. — После се поддадох на изкушението. — Може и да се намери. Вземи одеялото ми. Докато чаят се топли, ще потърся дали някой няма мед.
— Сигурно има — рече той.
Завих го с одеялото. От дни не бяхме толкова близки.
— Не ми харесва, когато си ми сърдит, Шишко. Не съм искал да идвам тук, нито да те водя на това място. Просто трябваше да го направим. Да помогнем на нашия принц.
Той не отговори и не усетих студената му враждебност да отслабва, но поне не ме атакува. Знаех кой може би има мед. Излязох от палатката и тръгнах нагоре към по-големите шатри на нарческата и принца. Между тях и малко по-нависоко се намираше пъстроцветното жилище на Шута, което леко се издуваше от вятъра. Сякаш светеше отвътре в сгъстяващия се мрак.