Поколебах се, преди да вляза. Платнището на входа бе завързано. Навремето се бях промъкнал неканен в покоите на Шута. И после съжалявах за това, не само защото нахлуването ми постави повече загадки, отколкото разреши, но и защото бе създало малка пукнатина в доверието помежду ни. Без да каже нито дума, Шутът ме бе научил добре на правилата, на които се подчиняваха приятелските отношения с него. Отговаряше само на онези въпроси за себе си, на които искаше, и разглеждаше моето шпиониране като нарушение на личната му неприкосновеност. Затова спрях насред духащия от ледения връх вятър и се запитах дали наистина искам да се възползвам от тази възможност. Нямаше ли вече твърде много пукнатини в изстрадалото ни приятелство?
После развързах платнището и се вмъкнах вътре.
Шатрата бе изработена от непозната материя, може би някакъв вид коприна, но бе толкова добре изтъкана, че въздухът вътре не помръдваше. Сиянието идваше от малък мангал в плитка яма в пода. Копринените стени задържаха много добре топлината и тъканта сякаш отразяваше и подсилваше светлината. Въпреки това тя не светеше ярко, а бе по-скоро топла и уютна. Останалата част на пода бе покрита с тънък килим, в единия ъгъл имаше проста постелка за спане. С вълчето си обоняние долових от нея парфюмите на Шута. В друг ъгъл имаше малка торба с дрехи и някои важни вещи. Видях, че е донесъл Петльовата си корона без пера. Това не ме изненада. Перата от Външните острови, които мислех, че й подхождат, се намираха в моя сандък. Някои неща са твърде важни, за да се оставят без надзор.
Имаше съвсем незначителен запас от храна и едно-единствено котле за готвене: Шутът явно разчиташе на пристигането ни за по-дългосрочното си оцеляване. Не видях никакви оръжия; единствените ножове ставаха само за готвене. Запитах се как ли е намерил кораб, който да го остави тук, и защо не се е запасил по-добре. Сред продоволствията му намерих малко гърне с мед. Взех го.
Нямаше хартия, за да му оставя бележка. Исках само да му кажа, че не съм искал да идва тук да умре и че именно затова съм се опитал му попреча. Накрая преместих Петльовата корона в средата на постелката му. Завъртях простото дървено украшение в ръце и окото от скъпоценен камък проблесна за миг. Шутът щеше да разбере, че аз съм я оставил там, и защо съм го направил. Не исках дори за миг да си помисли, че съм се опитал да прикрия посещението си. Когато излязох, завързах платнището с различни възли.
Шишко бе почти задрямал, но когато сипах чай и добавих мед, стана да вземе чашата. Не бях спестил меда. Изгълта наведнъж половината и въздъхна тежко.
— Така е по-добре.
— Искаш ли още? — За мен почти не оставаше, но не исках да изпускам възможността да спечеля благоволението му.
— Мъничко. Моля.
Усетих как сваля стените си.
— Дай тогава чашата. — Докато наливах и подслаждах чая, добавих: — Знаеш ли, Шишко, липсва ми, че вече не сме приятели. Не искам да ми се сърдиш.
— И аз — призна той, докато вземаше чашата. — И е по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде.
— Така ли? Тогава защо го правиш?
— За да помогна на Копривка да ти се сърди.
— Така значи. — Не си позволих да се задържам на темата и само отбелязах: — Сигурно го е изкарала като много добра идея.
— Да — рече той тъжно.
Кимнах бавно.
— Но тя е добре, нали? Не е наранена и не се намира в опасност.
— Ядосана е. Защото е трябвало да напусне дома си. Заради дракона. Това ме уплаши и й казах, че може да дойде тук, защото се каним да отсечем главата на дракона. Но тя ми каза: не се безпокой, татко ще убие дракона. Така че е в безопасност.
Зави ми се свят. Нямаше съмнения. Птицата бе стигнала Бъкип и кралицата незабавно бе приютила Копривка. И някой, Кетрикен или Бърич, й бе казал, че е моя дъщеря. Изведнъж стана без значение защо го бяха направили точно сега и с какви точно думи. Копривка знаеше. И ми беше ядосана, но въпреки това бе намерила начин да ми прати съобщение чрез Шишко, за да ми покаже, че знае кой съм и че съм постъпил така, защото съм смятал, че по този начин я защитавам. Изпълващите ме емоции сякаш бяха в раздор една с друга. Запитах се дали знае всичко за мен, или само са й казали, че друг мъж е истинският й баща и че именно заради него е изложена на опасност. Дали някой й е обяснил какво е Умението? Знаеше ли, че съм Осезаващ? Исках аз лично да й кажа, че съм нейният баща, ако някога реша, че трябва да го знае. Дали така щеше да е по-лесно да го приеме? Или по-трудно? Не знаех. Страшно много неща не знаех, както и тя не знаеше много неща за мен.