И тогава ме споходи друга мисъл, която ме заля като вълна. Ако Копривка се намираше в Бъкип и ако решеше да отвори съзнанието си за нашето Умение, можехме да се свържем с кралицата и да й разкажем за всичко ставащо тук. Странна възбуда пробяга през мен. Принц Предан вече имаше работеща котерия.
Излязох от унеса си, когато Шишко ми подаде чашата си. Беше празна.
— Постопли ли се? — попитах.
— Малко — призна той.
— И аз — казах му, но това нямаше нищо общо с топлия чай и огъня.
Има моменти, в които сърцето на човек бие с такава сила и свобода, че никакъв студ не може да го докосне. Чувствах се жив и завършен, оправдан за всичко, което бях сторил. Шишко се сгуши в постелката си, все така завит с одеялото ми. Нямаше значение. Заговорих предпазливо:
— Ако Копривка дойде през нощта в сънищата ти, кажи й… — Че я обичам. Не. Бе твърде рано за подобно обяснение, а и трябваше да го чуе най-напред от самия мен. Така щяха да са празни думи на мъгляв баща, когото никога не е виждала. Не. — Ще й кажеш ли да предаде на кралицата, че всички сме добре и сме пристигнали невредими на острова?
Нарочно подбрах думите така, че посланието да е възможно най-общо. Нямаше гаранция, че Тинтаглия няма да подслушва какво си казват Шишко и Копривка.
— Тя не харесва кралицата. Много е мила, дава на Копривка какви ли не пъстри поли, хубави миризми и лъскави дрънкулки. Но не е нейната майка! А въпреки това иска да стои близо до нея и я пуска само със стража. Копривка мрази това. И й е дошло до гуша от уроци, много благодаря!
Въпреки тревогите си се усмихнах. Не ми харесваше, че Копривка и Кетрикен не се погаждат, но сега виждах, че е неизбежно. Усмихнах се, защото чух думите на дъщеря си, изречени с гласа на Шишко. И изпитвах облекчение, че в момента най-голямата заплаха за Копривка са многото поли и уроците. Чувствах се идиотски щастлив въпреки всички начини, по които това щеше да усложни живота ми.
Шишко заспиваше, но аз исках да помисля още малко. Отидох до угасващия огън и спуснах покривалото на палатката зад себе си. Изгребах остатъка каша и я изядох. Като последния хранил се трябваше да почистя тенджерата за утре. Изтърках я на брега и нито за миг не усетих ледената вода и грубия пясък. Мислите ми бяха съвсем другаде. Дали Кетрикен я бе настанила в старата ми стая? Дали дъщеря ми носеше накити и одежди на принцеса? Налях си остатъка чай и изтръсках утайката от котлето. Но когато понечих да подсладя напитката, не успях да намеря гърнето с меда. Изпих го, както си беше — гъст, горчив и превъзходен от промяната, която бе настъпила в живота ми тази вечер.
(обратно)Глава 14 Черният мъж
Както котерията може да използва талантите си, за да влияе на будния ум на друг и да убеди целта си, че едно или друго нещо е истина, така Умелият сънуващ може да използва Умението върху собствения си спящ ум и да създаде свят, който за него да е толкова реален, колкото и светът на будните. В известен смисъл Умелият сънуващ обръща Умението си срещу собствените си мисли. Докато повечето от нас не можем да контролираме какво сънуваме, Умелият сънуващ може никога да не сънува случайни сънища и дори да му е трудно да разбере какво е да се сънува по такъв начин.
Майстор Настоятелност, „Умело сънуване“Спах добре, без абсолютно никакви сънища, и се събудих от шума на прибоя. Едва започваше да се разсъмва, но гвардейците и воините на хетгурда бяха вече на крак. Наплисках лицето си в ледения поток. Надигащият се прилив беше залял каменния дракон, но вече знаех за него и го усещах като своеобразно бръмчене на Осезанието под вълните. Погледнах към закотвените кораби. Исках да попитам Уеб какво мисли за дракона, но се чувствах гузен, че не бях изпълнил думата си: не бях отишъл при него, за да ме учи. Имах ли право да го моля да използва знанието си заради мен, когато отказвах да се уча? Знаех как бих реагирал самият аз на подобно поведение от страна на Пъргав. Мрачно си напомних, че времето в един ден е ограничено, а напоследък сякаш всеки момент ми бе натоварен.
Надникнах в палатката. Шишко спеше. Като типичен страхливец реших да го оставя на мира. Отидох при огъня на гвардейците. Кашата тъкмо започваше да ври. Лонгуик нямаше конкретна задача за мен. Пак погледнах към корабите, но не видях никакви признаци на живот там. Може би бяха останали до късно през нощта. Отново посетих кариерата. На светлината на деня ми се стори, че виждам кости и заоблен човешки череп под натрупалата се дъждовна вода, но стените на кариерата бяха стръмни и нямах желание да разузнавам. Каквото и да се бе случило тук, бе станало преди много време. Собствените ми проблеми бяха по-належащи. Запътих се към мястото, където бяха разпънали палатките си хората на хетгурда. Мъжете се бяха събрали пред тях и отначало ми се стори, че закусват на някаква каменна маса. С приближаването установих, че спорадичният им разговор е всъщност спор. Спрях и се престорих, че се чеша, протягам се и зяпам морето. После се отпуснах на коляно, уж да оправя обувката си, като през цялото време слушах внимателно. Мъжете си мърмореха сърдито и бе трудно да ги разбера. Когато в крайна сметка разбрах, че са оставили дар на Черния мъж на традиционното място — каменната маса — и че дарът им не е бил приет, станах и приближих още повече.