С глуповата усмивка и нарочно засилен акцент ги попитах дали имат представа кога групата на нарческата ще се върне на брега. Едрият мъж със стилизирана мечка на бузата ми каза, че ще се върнат, когато се върнат. Кимнах любезно с леко разфокусирания поглед на човек, който не е сигурен какво точно са му казали. После кимнах към каменната маса и попитах какво са приготвили за вечеря. Успях да направя три стъпки към нея, преди двама от тях да ми преградят пътя.
Мечокът ми обясни, че това не е трапеза, а дар, и че може би е по-добре да сляза при моите другари и да ям с тях, тук просяци не им трябвали. Взирах се в него и мърдах устни с неговите, сякаш така щеше да ми е по-лесно да проумея думите му, после се усмихнах широко, пожелах им приятна вечер и си тръгнах. Бях успял да зърна каменната маса. На нея имаше глинено гърне, малко парче черен хляб и чиния със солена риба в мазнина. Не изглеждаше особено апетитно дори за празния ми стомах, така че не можех да виня Черния мъж, че не е докоснал храната. Тревогата им от това явно отхвърляне на дара ме заинтригува. Според думите им бяха очаквали някакъв островен жител да дойде и тихомълком да отмъкне храната. Но той не го бе направил и това ги безпокоеше. Бяха калени воини, избрани от хетгурда да бъдат изцяло посветени на задачата си. Повечето воини, с които съм имал вземане-даване, са прагматични по отношение на религията и суеверията. Може и да хвърлят щипка сол „за късмет“, но малцина обръщат внимание на разни допълнителни поличби, като например дали вятърът е поел солта и я разпилял. Явно тези мъже бяха очаквали Черният мъж да приеме даровете им и така да им покаже, че им позволява да са тук. Той не го бе направил и те се тревожеха. Запитах се дали това няма да се отрази на отношението им към нашата мисия.
Вървях към палатката си и си мислех за това тяхно поверие. Явно в миналото някой или нещо е приемал подобни дарове. Дали наистина някой е живял на този остров? Или храната е била отмъквана от някакво създание като плъха-разбойник, с когото искаше да се сприятели Пъргав?
Шишко тъкмо се събуждаше. Изглеждаше малко по-благоразположен към мен и ми позволи да му помогна да се облече по-топло. Получи пристъп на кашлица, от който остана със зачервени бузи и без дъх. Разтревожих се повече, отколкото показах. Продължителното кашляне може да събори и яки воини, а Шишко не бе нито голям, нито особено здрав. От доста време се бореше с това белодробно заболяване, а сега му се налагаше да живее в мизерна палатка, пронизвана от ледени ветрове. Премълчах тревогите си, докато го водех към огъня за гореща каша и чай.
Ридъл и останалите гвардейци бяха под въздействието на онзи черен хумор, който е типичен за мъже, на които им предстои да се изправят пред трудна и може би доста неприятна задача. Разменяха си груби шеги, ругаеха храната и подмятаха хапливи забележки за „бавачките“ ни от хетгурда. Лонгуик стоеше малко настрана и след края на закуската намери работа да им запълва времето. Беше приел, че дългът ми към короната е да наглеждам Шишко, и затова не ме натовари с нищо. Поведох Шишко на разходка. Не каза нищо за кариерата и ледения поток, нито за надвисналия над нас ледник. Но когато нарочно го поведох покрай брега към намиращия се под водата дракон, той поклати сериозно глава.
— Това място е лошо. — Огледа се бавно и добави: — Лоши неща са ставали тук. И сякаш стават и сега.
Искаше ми се да задълбая по темата, но в същия миг той вдигна късата си ръка към корабите.
— Идат!
Прав беше. Лодките се приближаваха. В едната се намираха Пиотре, Кървавия меч и нарческата. Сенч, принцът, Любезен, котаракът му и Уеб бяха във втората. Последни бяха Шутът, Пъргав и Кокъл. Менестрелът изглеждаше доста въодушевен, разпалено ръкомахаше и обясняваше нещо, а Пъргав се беше ухилил доволно. Въздъхнах и се усмихнах. Шутът ги бе очаровал с лекота. Искаше ми се да не беше тук. Страхувах се от предсказанията му за самия себе си. И в същото време не можех да отрека, че се радвам да го видя. Беше ми липсвал.