После се обърна и бавно се отдалечи. Пъргав ме погледна странно и забърза след него. Забелязах, че Любезен гледа след него с отвращение. Камъчетата зад гърба ми захрущяха. Обърнах се и видях вървящия към мен Уеб. Беше ми трудно да го погледна в очите. Продължавах да се чувствам странно виновен, сякаш съм го обидил с отказа си да приема предложението му да ме учи. Дори и да го беше усетил, успя добре да го скрие. Кимна към отдалечаващия се Шут и Пъргав.
— Познаваш го, нали?
— Разбира се. — Въпросът ме изненада. — Той е лорд Златен от Бъкип. Не го ли позна?
— Не. Поне отначало. Чак когато лорд Сенч го нарече „лорд Златен“, забелязах приликата. Но дори тогава имах чувството, че изобщо не го познавам. Но мисля, че ти го познаваш. Странно създание е. Можеш ли да го усетиш?
Знаех какво има предвид. Шутът никога не оставяше следа в Осезанието ми.
— Не. И няма миризма.
— А. — Каза само това, но заподозрях, че съм му дал доста материал за размисъл.
Забих поглед в краката си.
— Уеб. Съжалявам. Все така ми се иска да намеря повече време за теб, но все не се получава. Не че не ме интересува или че се отнасям с пренебрежение към обучението ти. Просто между мен и нещата, които ми се иска да правя, все изниква нещо.
— Както и в момента — ухили се той.
Вдигна вежда и погледна към Шишко. Дребният човек бе клекнал до някакво парче дърво, което бе преобърнал. Толкова бе погълнат от водните бълхи и рачетата, че изобщо не забелязваше вълните, които почти достигаха ботушите му. Ако не се намесех веднага, щеше да си намокри краката. Разменихме разбиращи погледи с Уеб и забързах към подопечния си.
Корабът още не се бе скрил от погледа ни, а Лонгуик вече даваше заповеди на хората си. С обичайната прецизност на ветеран ги прати да разпределят запасите на равни части. От броя им ставаше ясно, че очаква всеки от нас да участва в носенето на багажа до мястото на следващия лагер. Шишко беше престанал да се шляе по брега и сега седеше безутешно пред входа на палатката, увит в одеяло. Денят не беше чак толкова студен. Разтревожих се да не би отново да е вдигнал температура и реших да се посъветвам с Лонгуик.
— Колко път имаме днес? — Кимнах към Шишко, за да обясня загрижеността си.
Лонгуик проследи жеста ми и се намръщи неспокойно.
— Казаха ми, че до дракона има три дни път. Но съм сигурен, че си наясно, че подобно измерване на разстояние не означава нищо. Еднодневен преход за опитен пътешественик с малко багаж може да се превърне в тридневен за някой придворен с тежка раница. — Огледа преценяващо ясното небе и ледените върхове. — Ще е неприятно за всички. На ледника винаги е зима.
Благодарих му и се отдалечих. Останалите се заеха да прибират палатките, но Шишко не помръдна от нашата. Опитах се да надяна дружелюбна физиономия, но сърцето ми се свиваше при мисълта какво ми предстои. Щом ме бе намразил, че съм го качил на кораб, как ли щеше да реагира, след като го помъкна да прекосява ледник?
— Време е да стягаме багажа, Шишко — казах му приповдигнато.
— Защо?
— Ами, ако смятаме да убием дракона, ще трябва да идем при него.
— Не искам да убивам дракона.
— Е, няма да го направим точно ние. Това е работа на принца. Ние само ще му помагаме.
— Не иска-а-а-м — скръбно проточи той, но за мое облекчение стана и отстъпи настрани, сякаш очакваше моментално да разваля палатката.
— Знам, Шишко. И на мен не ми се иска да вървя през лед и сняг. Но се налага. Ние сме хора на краля и това е наш дълг. А сега, преди да приберем палатката, ще трябва и двамата да се облечем по-топло. Става ли?
— Ние нямаме крал.
— Един ден принц Предан ще стане крал. И тогава пак ще сме негови. Така че сме хора на краля и сега. Но можеш да кажеш, че си човек на принца, ако така ти харесва повече.
— Не обичам сняг и лед. — Той с неохота влезе в палатката и се огледа безпомощно.
— Аз ще ти извадя нещата — успокоих го и се захванах за работа. Вършил съм какво ли не през живота си, така че ролята ми на прислужник на дребния човек не ми се виждаше толкова странна, колкото би ми се сторила в миналото. Извадих дрехите му и го облякох. Беше като да обличаш едро дете. Оплака се, че ръкавите му са се набрали, когато навлякох втората му риза, после пък ботушите го стягаха заради допълнителния чифт чорапи. Когато свърших, бях плувнал в пот. Пратих го навън, като го предупредих да стои по-далеч от водата, след което се навлякох допълнително и прибрах багажа.
Усмихнах се, когато осъзнах каква е причината да се страхувам от прехода — от студа белезите винаги ме боляха. Напомних си, че благодарение на изцелението ми чрез Умението вече нямам белези; поне не такива, които достигат до кокал и мускул и сякаш усукват болката дълбоко в мен. Те бяха заменени с фалшиви следи по кожата ми. Разкърших рамене, за да докажа на себе си, че плътта ми вече не се опъва от дълбокия белег на гърба. Усещането бе хубаво и открих, че съм се ухилил, докато изваждах багажа навън и развалях палатката.