Замъкнах нещата ни до мястото, на което Лонгуик надзираваше приготовленията. Там се издигаше малка палатка. Командирът бе решил да остави запаси на брега и обсъждаше със Сенч дали да остави един или двама души, които да ги пазят. Сенч искаше да е само един, за да разполагаме с по-голяма сила. Лонгуик любезно, но упорито настояваше да са двама.
— Защото този остров буди неспокойни чувства. И двамата знаем, че гвардейците са склонни към суеверие. Хората на хетгурда разправяха легенди за Черния мъж и сега моите хора мърморят — да, май видяхме снощи някаква сянка да се промъква покрай лагера. Сам човек ще стане жертва на подобни мисли. Двама ще играят на зарове, ще си приказват и ще наглеждат запасите по-добре.
Накрая Лонгуик излезе победител и Сенч отстъпи. Чъри и Дръб щяха да останат тук. След като въпросът бе уреден, Сенч се обърна към мен.
— Беджърлок, Шишко готов ли е за пътуването?
— Доколкото е възможно, лорд Сенч.
Но никак не е щастлив от това.
Че кой е?
— Отлично. Имам някои допълнителни неща, които ще ми потрябват, когато пристигнем при дракона. Лонгуик ги е разпределил за по-лесно носене.
— Както наредите, лорд Сенч. — Поклоних се.
Той се отдалечи забързано, а Лонгуик добави към товара ми едно буренце от гърмящата смес. Изстенах мислено — оказа се по-тежко, отколкото очаквах. Щяхме да вземем само две. Другото бе добавено към багажа на Ридъл. Останалите щяха да останат тук.
Сам човек можеше да се приготви за път малко след отплаването на кораба на Кървавия меч. Но когато става дума за отряд, нещата стават съвсем различни. Слънцето беше в зенита си, когато всички бяхме готови. Забелязах, че Шутът успя много бързо и без чужда помощ да прибере шатрата си. От какъвто и материал да бе направена, в сгънат вид представляваше изумително малък пакет. Нарами целия си багаж и щях да се изненадам, ако не знаех, че е много по-силен, отколкото би предположил някой по хилавата му фигура. Движеше се сред нас, но не беше част нито от едната, нито от другата група. Хората на хетгурда го гледаха с онази предпазливост, с която мнозина воини гледат белязаните от Бога. Не показваха презрение, но смятаха за по-мъдро да не го забелязват и да му се набиват на очи. Останалите гвардейци като че ли смятаха, че той няма отношение към работата им, и определено не искаха да им се нарежда да му помагат, като носят багажа му или му слугуват по някакъв друг начин. Кокъл го наблюдаваше с любопитство от почетно разстояние — надушваше история, но все още не толкова силна, че да бъде привлечен от нея. Само Пъргав изглеждаше изцяло очарован от Шута. Беше оставил раницата си на земята и бе седнал отгоре й, докато бъбреше с него. Шутът винаги е бил изкусен събеседник и смехът на момчето като че ли подхранваше остроумието му. Уеб наблюдаваше разговора им с нещо като одобрение. Едва тогава ми просветна, че Пъргав за пръв път показва непринудено приятелско отношение към някого. Зачудих се как ли Шутът е успял да стопи резервите му. В същото време забелязах, че Любезен ги гледа с неприязън. Когато забеляза, че го наблюдавам, младият благородник се извърна, но усетих смущението му. Запитах се дали да не намеря начин да поговоря с него и да успокоя страховете му. Явно си спомняше първото си впечатление от лорд Златен, когато бе гостувал в дома му. Не беше трудно да разбера причината за тревогите му — мислеше си, че Шутът предразполага момчето, за да го прелъсти. Трябваше да се намеся, преди Любезен да изтърси нещо; подозирах, че островитяните ще са много по-нетърпими към подобно поведение, без значение дали Шутът е белязан от Бог, или не.
Лонгуик раздаде на всички ни пръчки с метални накрайници — нещо, което изобщо не бих се сетил да взема. След малко обаче Сенч ни свика, преди да тръгнем, и стана ясно, че за това оборудване се е погрижил Пиотре.
Той и нарческата бяха натоварени като всички останали. Елиания чакаше до трите шейни, също осигурени от Черната вода, които вече бяха натоварени с много от продоволствията. Дългото й палто беше от снежна лисица. На главата си имаше пъстроцветна плетена шапка и пищната й черна коса бе прибрана под нея. Широките й ботуши бяха от моржова кожа, върху тях имаше гети от еленова, пристегнати с ремъци чак до коленете. Със сериозната си физиономия имаше вид, сякаш я бяха приготвили да става невеста на снега. Пиотре изглеждаше още по-едър до нея в черните си дрехи от вълча и меча кожа. Приличаше на върколак от приказките повече от всеки Осезаващ. Дебелите му дрехи го правеха почти смешно огромен. Но всички бяхме сериозни, когато той се обърна към нас и заговори така, че да не пропуснем нито дума.