Огньове? Скоро ли ще ядем?
Да, Шишко, скоро ще ядем. Най-вероятно веднага щом стигнеш при нас. Взех сладкиши от кораба. Ще ти дам малко, ако стигнеш, преди да съм ги изял.
Възхитих се на лукавството на Предан, макар и да поклатих глава. То отвлече Шишко от неговата „музика“ и сега той бе съгласен да следва стъпките ми и да остави на мен да проверявам пътя. Помислих си, че предупрежденията на Пиотре са малко преувеличени. Щом цялата група вече бе минала оттук, ледът сигурно щеше да издържи и още едно прекосяване. Така и стана. Изкатерихме билото по техните следи, като спирахме на няколко пъти, за да може Шишко да се изкашля и да си поеме дъх.
Почти веднага забелязах лагера долу. Пръчките бяха разположени в кръг около него и за тях бяха завързани ярки ленти. Явно Пиотре бе очертал нещо като безопасен район за отряда. По-големите шатри за принца и нарческата вече стърчаха като гъби. В отслабващата светлина пъстроцветната шатра на Шута приличаше на хвърлено в снега цвете. Осветени отвътре, ярките стени блестяха като витражи. Онова, което преди приличаше на несвързани орнаменти, изведнъж се превърна в дракони и извиващи се змии. Е, съвсем ясно бе декларирал на чия страна е.
Край малките палатки на останалите горяха два огъня. Хората на хетгурда се бяха разположили малко настрани от нас и бяха запалили свой огън, сякаш за да декларират пред боговете, че не са част от отряда ни и не заслужават да споделят нашата участ.
Нямаше и следа от Черния мъж, нито пък можех да видя място, където би могъл да се скрие. Това обаче не разнесе тревогите ми, а само ги засили.
На слизане към лагера се натъкнахме на първата пукнатина в ледника. Беше само тясна извиваща се цепка и аз просто я прекрачих. Шишко закова на място и се втренчи в преливащите от тъмно към черно дълбини.
— Хайде — окуражих го. — Лагерът е съвсем наблизо. Май надушвам аромата на храна.
— Дълбоко е. — Той вдигна очи. — Пиотре е прав. Може да ме погълне целия, на една хапка, хоп — и готово!
Отстъпи назад.
— Не, не може. Всичко е наред, Шишко. Не е живо същество, просто пукнатина в леда. Хайде.
Той пое дълбоко дъх и се закашля. Когато се успокои, отсече:
— Не. Връщам се.
— Не можеш, Шишко. Скоро ще се стъмни. Това е само пукнатина. Просто я прекрачи.
— Не. — Поклати глава на късата си шия и брадичката му се отърка в яката. — Опасно е.
Накрая се върнах и го хванах за ръката, за да го убедя да продължи. За малко да се подхлъзна и да падна, когато неловкият му скок ме свари неподготвен. Докато се мъчех да запазя равновесие, за един шеметен миг си представих как се заклещвам в пукнатината, където не могат да ме достигнат, но без да мога да пропадна надолу. Шишко усети страха ми.
— Видя ли, казах ти, че е опасно. Едва не пропадна и не умря.
— Хайде да слезем до лагера — предложих му.
Както бе обещано, топлата храна ни очакваше. Ридъл и Хест вече бяха приключили с яденето и разговаряха тихо с Лонгуик, който определяше кой кога да застане на пост. Настаних Шишко върху раницата си до огъня и донесох храната, която ни бе отделил Дефт. Вечерята беше варено солено месо, при това готвено недостатъчно дълго. Ухилих се при мисълта колко бързо бях свикнал с вкусната бъкипска кухня. Нима бях забравил как да преживявам с войнишки дажби? Беше ми се налагало да ям къде по-лоши неща в края на дългия ден — ако изобщо имаше нещо за ядене. Отхапах още малко месо. Споменът би трябвало да направи вкуса му по-добър, но не успя. Погледнах крадешком Шишко — очаквах, че скоро ще се размрънка. Той обаче се взираше уморено в огъня, купата му се крепеше несигурно на коляното му.
— Трябва да хапнеш, Шишко — напомних му и той ме погледна, сякаш сънуваше.
Улових купата, преди да се е разляла, и му я подадох. Той яде, но бавно и уморено, без да показва обичайния си ентусиазъм към храната. Често спираше, за да кашля. Това ме обезпокои. Довърших набързо вечерята си, станах и оставих Шишко да гледа затихващите пламъци на малкия огън и да дъвче методично.
Сенч и Предан бяха при другия огън заедно с Осезаващата котерия. Разговаряха, дори се чуваше смях и за момент завидях на приятелството им. Мина малко време, преди да открия, че Шутът не е с тях. Сигурно вече се беше прибрал в шатрата си. Тогава забелязах и другото отсъствие. Пиотре и нарческата също ги нямаше. Погледнах към шатрата им. Беше тъмна. Нима вече спяха? Е, може би това бе най-добрата идея. Несъмнено Пиотре щеше да ни събуди рано, за да продължим.
Мисля, че Сенч забеляза как стоя на границата на светлината от огъня. Стана, уж да се облекчи. Последвах го безшумно и застанах до него в тъмното.