— Е, какво те води тук, Том Беджърлок? — попитаха ме Шутът и марионетката. Ново движение на пръста и малкият шут наклони въпросително глава.
— Дружбата — отвърнах след кратък размисъл. Седнах от другата страна на мангала срещу Пъргав. Момчето ме погледна негодуващо и извърна очи.
Лицето на Шута остана неутрално.
— Разбирам. Добре дошъл.
Но в гласа му нямаше топлина. Бях се натрапил. Последва неловко мълчание и разбрах каква грешка бях направил. Момчето не знаеше нищо за връзката ми с Шута. Не можех да говоря свободно. Всъщност изобщо не можех да измисля какво да кажа. Момчето се взираше мрачно в огъня и явно искаше да се махна. Шутът започна да сваля един по един конците на марионетката от пръстите си.
— Никога не съм виждал подобна шатра. От Джамайлия ли е? — Дори за самия мен въпросът ми прозвуча като учтив и празен коментар.
— Всъщност от Дъждовитите равнини. Подозирам, че тъканта е дело на Праотците, но аз избрах шарките.
— На Праотците ли? — Пъргав веднага се надигна като момче, което предвкусва интересна история. На лицето на Шута заигра лека усмивка. Вероятно бе видял, че е събудил и моя интерес.
— Така казват местните. Онези, които живеят далеч нагоре по течението на Дъждовитата река. Казват, че някога там имало големи градове и че в тях живеели Праотците. По-трудно е да се каже какво или кои са били самите Праотци. Но на някои места има каменни градове, потънали в тинята на блатата. Понякога човек може да стигне до тях и да открие в запазилите се сухи и непокътнати стаи съкровища от други времена и народи. Някои от предметите са магически и дори местните жители не могат да разберат напълно предназначението и способностите им. Други са същите като нашите, но с различно качество.
— Като тази стрела ли? — Пъргав вдигна сивата. — Каза, че е от Дъждовитите равнини. Никога не съм виждал подобно дърво.
Шутът ме стрелна с поглед.
— Това е магьосническо дърво, много рядък вид. По-рядко е дори от тъканта на шатрата, която е по-фина и по-здрава и от коприната. Мога да я смачкам цялата на топка, която да скрия в юмрука си, а в разпънато състояние е толкова добре изтъкана, че задържа топлината и не пропуска вятър.
Пъргав прокара в почуда пръст по стената.
— Тук е много хубаво. И по-топло, отколкото си мислех, че е възможно за една палатка. И драконите по стените ми харесват.
— На мен също — рече Шутът. — Полегна отново на постелката си и се загледа в мангала. Малките пламъчета се отразяваха в очите му. Облегнах се назад и го заразглеждах. По лицето му имаше повече равнини и ъгли, отколкото когато бяхме деца. Косата му сякаш бе станала по-гъста с придобиването на цвят. Вече не се разпиляваше безразборно около лицето му, когато оставаше неприбрана, както сега. А се спускаше към раменете му, лъскава като конска грива, но много по-фина. — Точно заради драконите съм тук.
Отново ме стрелна с поглед. Скръстих ръце на гърдите си и се облегнах още по-назад в сенките.
— В Дъждовитите равнини има дракони — продължи да говори той на Пъргав. — Но само един от тях е здрав и силен. Казва се Тинтаглия.
Момчето се примъкна по-близо до него.
— Значи бинградските търговци са говорили истината? Имат си дракон?
Шутът наклони глава настрани, сякаш обмисляше отговора си. Отново на лицето му заигра призрачна усмивка. После поклати глава.
— Не бих се изразил по този начин. По-скоро бих казал, че в Дъждовитите равнини има дракон, а Бинград попада в територията, която тя смята за своя. Великолепно създание е, синя като добра стомана и сребриста като блестящ пръстен.
— Виждал ли си я с очите си?
— Да. — Шутът се усмихна на ококореното момче. — И разговарях с нея.
Пъргав пое дъх. Напълно бе забравил за тромавото ми присъствие. Но все пак се зачудих към кого точно са насочени думите на Шута.
— Тази шатра е един от подаръците, които получих от тамошните жители по нейно настояване.
— Защо е искала от тях да ти дават подаръци?
— Защото знаеше, че ще й служа вярно и предано. Защото се познаваме от други времена и в други форми.
— Какво искаш да кажеш? — Момчето подозираше, че го подиграва. Боях се, че не е така.
— Аз не съм първият от моя вид, който е имал вземане-даване с дракони. А тя пази всички спомени на своя вид. Те се носят през ума й като ярки мъниста, спускащи се по конеца на броеница. Отиват назад към времето, когато е била змия, към яйцето, от което се е излюпила змията, към дракона, който е снесъл това яйце, към змията…