Уплаших се, че момчето ще се окаже достатъчно глупаво, за да пострада. Шутът продължаваше да го държи. На два пъти Любезен се опита да се отскубне от хватката му. И на два пъти изпъшка от болка. Накрая, след като се увери в думите на Шута, остана неподвижен. Но изобщо не се бе успокоил. Дишаше тежко. После изруга и извика:
— Ти си виновен за всичко! Не можеш да го отречеш! Ти съсипа всичко. Всичко! И сега майка ми е мъртва, и нищо не ми остана. Нищо. Сидел е посрамена и не мога да отида при нея и да й предложа брак, защото нямам нищо, а баща й обвинява семейството ми за падението на дъщеря си. Няма да ми позволи да я видя. Ако не беше дошъл, нищо такова нямаше да се случи. Животът ми нямаше да е съсипан.
— А принцът щеше да е мъртъв. Или по-лошо.
Без сам да го осъзнавам, се бях приближил до противниците. Запитах се дали някой от останалите е чул тихите думи на Шута.
Любезен изстена отчаяно и зарови лице в снега. Остана да лежи неподвижно. Шутът не го накара да се признае за победен. Просто го пусна и стана. Трепнах при мисълта за болката, която несъмнено усещаше.
— Не аз съм виновен — задъхано рече Шутът. — Не съм убил майка ти. Нито съм я посрамил. Петнистите го направиха. Обвинявай тях. Не мен. И не хвърляй вината върху младо момиче, което не е направило нищо по-ужасно от това да пофлиртува с непознат. Прости й… прости и на себе си. Попаднахте в капан и бяхте използвани. И двамата.
Думите на Шута проникнаха в душата на Любезен и болката му се изля в нощта. Усетих я с Умение и Осезание като изблик на някаква гореща зловонна отрова. Когато Шутът му обърна гръб, младежът не скочи след него, а се сви на кълбо в снега, давеше се от мъка. Котаракът му неспокойно изфуча и се втурна към него. Шутът избърса лицето си с ръкав и поклати глава, като видя как изцапа снежнобялата материя с тъмночервената си кръв. Направи няколко крачки настрани и се преви. Опря ръце на коленете си и жадно загълта студения въздух.
Принцът най-сетне заговори:
— Нека това да е краят. Отрядът ни е малък и разцеплението няма да доведе до нищо добро. Любезен, ти отправи предизвикателството и трябва да приемеш, че си получил удовлетворението си. Лорд Златен, ти си тук, защото аз позволявам. Заяви открито, че си против мисията ми. Приемам го, както приемам и присъствието на наблюдателите на хетгурда. Но ако храниш лоши помисли към Любезен заради станалото, търпението ми ще се изчерпи. Ще бъдеш отхвърлен от отряда и ще се оправяш сам.
Усетих последните му думи като заплаха. Отидох при Шута и изчаках да си поеме дъх. Уеб бе приклекнал до Любезен. Младежът продължаваше да лежи, прегърнал котката си като дете, опитващо се да се успокои с любимата си кукла. Уеб тихо му говореше нещо. Хванах Шута за лакътя и го поведох към шатрата му. След като всичко бе свършило, той изглеждаше като зашеметен.
— Стой до принца, момче — казах на Пъргав, докато минавах покрай него. — Засега всичко свърши. После ще поговорим.
Той кимна, взираше се в нас. Шутът се препъна и го хванах по-здраво. Зад нас чух Лонгуик да ругае гвардейците, че са напуснали постовете си. Хората един по един започнаха да се връщат в палатките.
Заведох Шута в шатрата му и излязох навън с кърпата му, за да взема сняг. Когато се върнах, той бе сипал масло в мангала и пламъците танцуваха по-енергично и хвърляха играещи цветни сенки по копринените стени. Сложи малък чайник на огъня и седна на постелката си, стиснал ноздри с окървавената си ръка. Кръвта почти бе спряла, но на лицето му започваха да се появяват синини от юмруците на Любезен. Отпусна се предпазливо назад, сякаш цялото му тяло беше натъртено.
— Опитай това. — Седнах до него и допрях студения компрес до бузата му. Той се извърна.
— Моля те, недей! Ледено е, а и без това съм измръзнал — оплака се и добави уморено: — Непрекъснато ми е студено тук.
— Нищо ти няма — казах безжалостно. — Дръж го поне докато носът ти спре да кърви. И ще помогне на лицето ти да не се подуе твърде много. И без това имаш синина на едното око.
— Моля те, Фиц — немощно запротестира той и голите му пръсти хванаха китката ми в мига, в който моите докоснаха бузата му.
Допирът ме заслепи за миг, сякаш бях влязъл в полутъмна конюшня от яркия слънчев ден навън. Трепнах и изпуснах кърпата със сняг. Примигнах, но картината сякаш бе запечатана от вътрешната страна на клепачите ми. Не мога да кажа как разбрах какво съм видял. Може би нещо в този затворен кръг на докосване ми го каза. Поех треперливо дъх и посегнах безразсъдно към лицето му с протегнати пръсти.