— Кой стои зад това нещо — остро попита Сенч, сякаш можех да знам.
— Хората с лошите сънища — сериозно отвърна Шишко. Свих рамене в отговор на намръщения поглед на стария убиец. Не можех да му дам по-добро обяснение.
Тази вечер лагерът бе мизерно място. Всичко беше подгизнало. Малките огньове, които можехме да си осигурим с оскъдните си запаси гориво, не горяха. Пиотре отново очерта границите на лагера и после рискува да разузнае пътя за следващия ден. От шатрата на нарческата струеше приглушена светлина, най-вероятно от една-единствена свещ. Шатрата на Шута бе като великолепно примамливо цвете в нощта и много ми се искаше да ида там, но Сенч настоя да му се явя и знаех, че трябва да му докладвам.
Шатрата на принца бе станала по-тясна заради проснатите мокри дрехи. Никой не си правеше илюзии, че ще изсъхнат до сутринта. Сенч и Предан вече се бяха преоблекли. Лоена свещ в метална чаша скръбно се опитваше да стопи снега в едно малко котле. Изнесох палтото и ботушите на Шишко навън, за да ги изтупам от мокрия сняг, докато той си обличаше дълга вълнена риза и сухи чорапи. При повторното ми излизане влажният вятър ми се видя още по-студен и хаплив. Върнах нещата на Шишко и им намерих място да съхнат на пода. Утре ни очакваше неприятен ден, след като се налагаше отново да обличаме влажни дрехи. Е, какво да се прави.
— Не ми прилича на приключенията от песните на менестрелите, при които трябва да убиеш чудовище, за да спечелиш сърцето на прекрасната дама — отбелязах кисело.
— Да — печално се съгласи Шишко. — Трябва да има мечове и кръв. А не този тъп мокър сняг.
— Не мисля, че мечовете и кръвта са по-добри от мокрия сняг — обади се принцът, но в момента бях по-склонен да се съглася с Шишко. Една свирепа битка вече ми се виждаше по-привлекателна от това безкрайно газене в кишата. Какъвто ми беше късметът, накрая сигурно щях да получа и едното, и другото.
— Имаме враг — казах. — Такъв, който знае как да използва Умението срещу нас.
— Вече го каза — отбеляза Сенч. — Но двамата с Предан го обсъдихме и не забелязахме нищо подобно.
Сипа хладка вода върху билките, като се мръщеше скептично.
Думите му за момент ме объркаха. Очаквах, че ако някой реши да ни нападне, би трябвало да насочи атаката си към цялата котерия. Споделих го и добавих:
— Защо им е да се целят само в Шишко и мен? Та ние изглеждаме като най-нисшите ви слуги.
— Всеки, който е наясно с Умението, трябва да е наясно и че нито Шишко, нито ти сте това, на което приличате. Може би са доловили силата на Шишко и са се опитали да се отърват от нея, като ви накарат да се унищожите един друг.
— Но защо да не ударят направо принца и доверения му съветник? Защо да не обърнат вас един срещу друг и да всеят раздор в командването, вместо да работят отдолу нагоре?
— Би било хубаво да знаем отговора на този въпрос — съгласи се Сенч след кратък размисъл. — Но не го знаем. Всъщност знаем само, че ти и Шишко сте имали чувството, че сте нападнати. Двамата с принца не усетихме нищо, докато вие не се обърнахте един срещу друг.
— Беше доста впечатляващо — добави Предан, разтъркваше уморено слепоочията си. Прозя се широко. — Иска ми се всичко да е свършило — рече тихо. — Уморен съм, студено ми е и, честно казано, нямам желание да изпълня мисията си.
— Това може да е влияние отвън — предупредих го. — Баща ти използваше Умението по този начин, за да обърка кормчиите на Алените кораби и да ги запрати в скалите.
Принцът поклати глава.
— Стените ми са вдигнати и здрави. Не, това си идва от мен. — Загледа се как Сенч налива жълтеникав чай от котлето, мръщи се и го връща да покисне още малко.
— Не е външно влияние — горчиво се съгласи Сенч. — А проклетият Шут, който приказва с Осезаващата котерия и хората на хетгурда, събужда съчувствието им към дракона и се възползва от суеверността на островитяните. Запази решимостта си, принце. Не забравяй, че си дал дума на нарческата, че ще положиш главата на дракона пред майчиното й огнище.
— Така е — тежко отбеляза Пиотре, докато вдигаше покривалото на шатрата. — Мога ли да вляза?
— Разбира се — отвърна Предан. — Не съм забравил какво съм обещал. Но никога не съм казвал, че ще ми е приятно да го направя.
Осезанието ме бе предупредило, че някой приближава шатрата, но очаквах да е Пъргав или Ридъл. Запитах се какво е накарало островитянина да дойде и се надявах, че ще го каже, преди да се махна. Той обаче ми кимна, сякаш признаваше правото ми да съм тук. Не започна да вещае за дебнещите ни опасности, а се усмихна твърдо и рече:
— Днес беше трудно за всички ни. Утре също ще е уморително. Помислих си, че след такъв студен и мокър ден няма да е зле да споделя с вас средството, с което понасяме подобни неприятни дни. — Въздъхна тежко. — Времето прави задачата ни още по-тежка. Дъждът прояжда снега и отслабва местата, които доскоро са били здрави. Утре при преминаването на седлото трябва да се оглеждаме не само за пукнатини, но и за лавини.