Докато говореше, разгъваше парче плат, в което бе увит някакъв черен пай. Бях гладен и обонянието ми беше изострено. Каквото и да бе това, беше напоено с бренди, за да се запази. Пиотре отчупи едно парче и се видяха стафиди, парченца лой и нещо, което вероятно бе сушена ябълка. Миризмата на бренди се засили. Шишко се надигна жадно, но предпазливо. Все още бях с вдигнати защитни стени, но тревогата му достигна слабо до мен. Рибено масло. Пак ли щеше да има вкус на рибено масло?
Пиотре сякаш забеляза гладния ми поглед, защото се ухили и ми предложи първото парче.
— Изглеждаш най-премръзнал и мокър.
Вярно бе — останалите вече бяха успели да се преоблекат в нещо по-сухо. Приех парчето с благодарност. Докато отхапвах, той каза:
— Нашите воини го наричат „пай за кураж“. Правим го от гъст черен мед, сушени плодове и подсилващи билки, след което накисваме всичко в бренди, за да се запази за по-дълго. Човек може да се сражава цял ден или да пътува два само с няколко залъка.
Сладостта и ароматът на бренди изпълниха устата ми. Докато преглъщах, усетих познат привкус. Горчивината на елфовата кора беше скрита от вкуса на мед, лой и плодове. Знаех, че трябва да предупредя Сенч, въпреки че изтощеното ми тяло радостно крещеше в очакване на прилива на енергия.
А после светът около мен умря.
Не знам по какъв друг начин да го опиша. Първия път, когато срещнах Претопен, за пръв път осъзнах, че имам Осезание. Изобщо не знаех, че имам допълнително сетиво за близост с всички живи същества, докато не видях едно от тях, което не остави отпечатък върху него. Претопяването изваждаше хората от вездесъщата мрежа на живота и ги превръщаше в отделни несвързани неща, които се хранеха, изнасилваха и съществуваха без абсолютно никакво съпричастие и съчувствие към останалите твари. Едва при срещата си с тях открих как Осезанието ме свърза с всичко живо.
Това бе нещо подобно, но с обратен знак. Мислех си за Умението като магия, която ми дава възможност да общувам само с други Умели. Сега сякаш изведнъж безбройните тънки нишки, които ме свързваха с всички останали, се скъсаха. Огромният глас на човешкия свят, постоянното мърморене на другите мисли и умове около мен изведнъж замлъкна. Примигнах и набързо прочистих ухото си с пръст, като се чудех какво ми е станало. Виждах, чувах, надушвах, усещах допира, също и вкуса на храната в устата си, но някакво друго сетиво, безименно и непознато до този миг, бе напълно потиснато от една-единствена хапка. Направих опит да се свържа със Сенч и Предан чрез Умението, но беше като да искаш замръзнала ръка да стисне. Помнех как се прави, но сега всичко бе като изтръпнало.
Пиотре с усмивка бе дал следващото парче от пая на Шишко. Дребният човек беше отворил широко уста и тъкмо се канеше да го лапне. Хвърлих се напред, хванах в последния момент китката му и го спрях. Той се помъчи да достигне лакомството с уста. Жестът щеше да е смешен, ако не представляваше такава опасност за котерията.
— Елфова кора! — Лишен от Умението, направо изкрещях думата, сякаш само гласът ми не можеше да предаде подобно предупреждение.
Веднага успокоих тона си и се направих, че думите ми са отправени единствено към Шишко.
— Недей, Шишко! Знаеш, че от тази билка ти става лошо. Дай ми това парче и ти обещавам, че ще ти намеря някаква друга вкуснотия. Не, Шишко, моля те.
— Каква билка? Не ми е лошо! Мое е, мое! Каза, че сме приятели и няма да се нараняваме един друг. Пусни! Не е честно, не е възпитано да ми го взимаш!
Любовта му към сладкото го накара да ми се съпротивлява. Не смеех да му позволя да опита и съвсем малко. Никога досега билката не бе предизвиквала толкова силна реакция у мен. Чувствах прилива на енергия в тялото си и се запитах колко ли дълбоко ще се потопя в отчаянието, което неизбежно щеше да последва. Накрая успях да взема парчето пай от ръката му. Той се свлече на пода, изхлипа гневно и се закашля свирепо. Бързо подадох парчето на Сенч.
— Не бих ял това пред него, господине — импровизирах. — Знаете колко обича сладко. Ако види, че ядете нещо без него, ще проглуши ушите на всички ни.
Зачудих се дали Сенч и Предан се опитват да се свържат с мен чрез Умението. Запитах се дали Шишко се опита да си отмъсти, като ме накара да се спъна и да падна в огъня. Не усещах абсолютно нищо. Осезанието ми казваше, че са все още тук, и това ме успокояваше. Но нишките на Умението, които минаваха помежду ни, бяха скъсани до една. Пиотре гледаше намръщено и бе на границата да се обиди. Сенч реагира по-бързо, отколкото се бях надявал.