Спрях. Осезанието е като всяко друго сетиво. Човек така свиква с всекидневните звуци или миризмата на огъня, че престава да им обръща внимание. Стоях неподвижно, сякаш се вслушвах, но всъщност се отварях за мрежата на живот около мен. Тук беше Уеб, топъл, сърцат и наблизо. По-нагоре долових останалите — объркана нишка същества, излъчващи различни степени на умора и неудобство. Усещах Осезаващите малко по-ясно от другите. Не можех да открия птицата на Уеб — сигурно беше навътре в морето и търсеше храна.
— Само обичайното… — започнах и млъкнах.
Наистина ли усетих нещо? Някакво много голямо, едва доловимо присъствие в Осезанието? Сякаш някой беше отворил врата и бързо я беше затръшнал. Отново замръзнах и затворих очи. Не.
— Нищо — казах и отново отворих очи.
Уеб наблюдаваше лицето ми.
— Усети го — каза той. — А аз продължавам да го усещам и сега. Следващия път, когато го доловиш, се закачи за него.
— Да се закача?
Той поклати със съжаление глава.
— Няма значение. Това е едно от нещата, за които „някой ден“ ще намериш време да те науча.
Това бе най-близкото до укор и се изненадах колко силно успя да ме жегне. Знаех, че си го заслужавам. Намерих сили да се смиря и попитах:
— Мислиш ли, че можеш да ми обясняваш, докато вървим?
Той повдигна вежди и ме погледна насмешливо.
— Че разбира се, Фиц. Мога да го направя, щом ме молиш. Избери си някой от групата пред нас, някой без Осезание. Ще се опитам да ти обясня как се прави. Някои от Старата кръв смятат, че точно по този начин глутницата решава кое животно в стадото да е тяхната жертва. Сигурно си виждал как правят първите си стъпки в лова вълчетата или някои други хищници. Вместо да преследват само едно животно, те подгонват цялото стадо или ято и не постигат нищо. Разбира се, това е една от силните страни на стадото. Жертвите се скриват от ловците и те не могат да ги видят.
Така с огромно закъснение започна обучението ми при Уеб. Когато настигнахме другите, вече можех да различа Сенч и да го усещам дори когато бе извън полезрението ми. Още на два пъти долових огромното присъствие в Осезанието. Но за разлика от Уеб, вече бях изпитвал това усещане. Не го споделих, макар че сърцето ми се свиваше. Разпознах дракона. Очаквах широката сянка на крилете му да се спусне над мен, защото не знаех по какъв друг начин да обясня как мога да почувствам такова огромно създание, а в следващия миг то да е изчезнало безследно. Но небето си оставаше все така синьо, ясно и пусто.
Когато настигнахме останалите, те стояха под една издадена скала. По повърхността й се виждаше неравна линия руни, които изчезваха под леда. Свидетелите на хетгурда бяха наблизо и от физиономиите им ясно личеше, че нямат никакво желание да се намират тук. Но в същото време повечето от тях изглеждаха кисело развеселени. Запитах се каква ли е причината. Един от тях бе коленичил и упорито дълбаеше покрай скалата. Използваше ножа си и удряше неподатливия лед, сякаш ръгаше противник. Задачата му изглеждаше безнадеждна, но той не се предаваше.
Хората на Лонгуик носеха лопати, кирки и лостове, но засега не ги пускаха в употреба. Стояха в готовност, отегчени и незаинтересовани като типични войници, и чакаха заповед. Не ми се наложи да се чудя дълго защо още не са започнали. Сенч и Предан стояха лице в лице с Пиотре и нарческата. Членовете на Осезаващата котерия стояха бездейно наблизо. Шишко седеше в снега зад тях, тананикаше си и кимаше в такт с мелодията.
— Да, но къде? — рязко попита Сенч и от тона му разбрах, че не за пръв път задава този въпрос.
— Тук — търпеливо отвърна Пиотре. — Ето тук. — Направи широк жест и обхвана малкото плато, на което се намирахме. — На скалата пише: „Тук спи драконът Айсфир“. Доведох ви при него, както се разбрахме. Нарческата също дойде с нас, за да бъде свидетел. Сега зависи от вас. Вие сте онези, които трябва да го изкопаете и да му отсечете главата. Нали това беше задачата, която прие принцът в майчиния си дом?
— Да, но не предполагах, че ще трябва да дълбаем целия ледник, за да я изпълним! Тук няма нищо, само лед, сняг и скали. Откъде да започнем?
Пиотре вдигна рамене.
— Откъдето ви харесва.
Един от свидетелите на хетгурда се изсмя. Сенч се огледа почти трескаво. Бързият му поглед регистрира появата ми, но той явно смяташе, че от мен няма да има особена полза. Обърна се отново към Пиотре.
— Къде по-точно се намираше драконът при последното ти идване?
Пиотре бавно поклати глава.
— Идвал съм два пъти с леля ми, когато бях момче. Доведе ме, за да ме научи как се стига дотук. Но не сме виждали дракона, а само надписа, който бележи мястото. Минало е поне едно поколение, откакто Айсфир се е виждал през леда.