Това явно събуди нещо у Бухала, който внезапно се отдели от групата на хетгурда, кимна и заговори с лека усмивка:
— Баба ми го е виждала, когато е била момиче. Ще ви кажа какво ми разказа и може би ще се вразумите от чутото. Дошла тук с майката на нейната майка, за да остави дар на Айсфир и да го помоли за плодородие на овцете. Когато пристигнали, майката на майка й показала тъмна сянка, едва видима през снега, когато слънцето се намирало най-високо в небето. „Ето го — казала на баба ми. — Преди се е виждал много по-лесно, но с всяка година ледът става по-дебел и той потъва все по-надълбоко. Сега е само сянка, а ще дойде време, когато хората ще започнат да се съмняват, че изобщо го има. Така че гледай добре и се погрижи никой от потомците ни да не ни посрами, като постави под съмнение мъдростта на предците си“.
Млъкна толкова внезапно, колкото и бе започнал да говори. Стоеше и кимаше доволно, а вятърът развяваше дългата му коса.
— Значи знаеш откъде да започнем да търсим дракона?
Бухалът се засмя.
— Не знам. А и да знаех, нямаше да ви кажа.
— Интересно — обади се Предан. — Какви дарове се поднасят на дракона и как ги приема?
— Кръв — веднага отговори Бухалът. — Прерязват гърлото на овца и оставят кръвта й да изтече върху леда. Изучават формата на локвата, къде се просмуква и къде се събира на повърхността. Така решавали дали Айсфир е останал доволен от дара. Онзи път оставили трупа на овцата за Черния мъж и си отишли. На следващата пролет много от овцете ни родили по две агнета вместо само едно и нито едно животно не пострадало от болести. Била добра година. — Бухалът ни изгледа кисело. — Ето такъв късмет сме имали с почитането на Айсфир. А ако го обидите или се усъмните в него, страх ме е да си помисля какви беди ще се стоварят върху домовете ви.
— И върху нашите също, само защото сме тук, независимо дали ни харесва, или не — навъсено се обади Тюленът.
Пиотре им напомни, без да ги поглежда:
— Нашият майчин дом пое отговорност за всичко, което може да се случи. Нищо лошо няма да ви сполети.
— Така казваш ти! — презрително изсумтя Бухалът. — Но ме съмнява да говориш от името на Айсфир. Ти, който си готов да го унищожиш заради прищявката на една жена!
— Къде е драконът? — намеси се Сенч, вече съвсем бе изгубил търпение.
Отговорът дойде от съвсем неочаквано място.
— Тук е — тихо рече Пъргав. — Тук е, и още как. Присъствието му приижда и се оттегля като мощен прибой.
Момчето се олюляваше, а гласът му бе странно унесен. Кокъл сложи ръка на рамото му. Уеб ме остави и забърза към тях.
— Погледни ме! — нареди и когато Пъргав не реагира, го раздруса. — Погледни ме! Пъргав! Ти си млад и никога не си се обвързвал. Може и да не разбираш какво ти говоря, но се дръж за себе си. Не отивай при него и не му позволявай той да дойде в теб. Присъствието му е мощно, великолепно и будещо благоговение. Но не позволявай да бъдеш погълнат от него. Усещам в това създание очарованието на огромна котка, която примамва и е готова да се свърже с младеж, независимо дали той го желае, или не.
— Значи можете да усетите дракона? — невярващо попита Сенч. — Значи наистина е тук и е жив?
— И още как — неохотно се обади Предан.
Едва сега забелязах колко е пребледнял. Останалите бяхме със зачервени от студа бузи. Предан стоеше абсолютно неподвижно и малко настрана. Заговори, без да сваля поглед от нарческата.
— Драконът Айсфир наистина е тук. И е жив, макар да не разбирам как е възможно това. — Млъкна, сякаш се беше замислил дълбоко. Погледът му се зарея някъде надалеч. — Мога само да докосна ума му. Пресягам се към него, но той не ми обръща внимание. И не мога да разбера как в един момент го усещам, а в следващия изчезва безследно.
Опитах се да не зяпна. Току-що принцът най-безгрижно бе разкрил, че е Осезаващ. Бях също така поразен, че явно усеща дракона с Осезанието си, докато аз едва го долавях. Преди известно време бях разбрал, че способностите на принца в Осезанието не са така големи като моите. Може би уроците при Уеб ги бяха подсилили? И изведнъж ми призля. За Осезанието ли говореше, или за Умението? В сънищата ми Тинтаглия ме достигаше чрез Умението. Подозирах, че е използвала същата магия, за да намери и Копривка. Погледнах Сенч. Старецът изглеждаше дълбоко замислен и разочарован. Шишко бе онзи, който ми даде отговора. Изглеждаше напълно погълнат от тананикането си и кимаше ритмично. Искаше ми се да мога да чуя музиката му, а още повече ми се искаше да го накарам да вдигне защитните си стени. Никога не бях виждал дребния човек така погълнат от нещо.