— Може би — съгласи се Предан също с прозявка.
Изведнъж ми стана жал за него. Аз щях да спя. А него го чакаше тежка работа. Но докато им пожелавах лека нощ, усетих, че той разглежда Копривка като предизвикателство, което очаква с нетърпение и същевременно с ужас. Загърбих тревогата си, докато излизах от шатрата. Беше безсмислено. Бях вън от играта. Засега. А може би и завинаги. Земята сякаш се люшна под краката ми при тази мисъл, но се насилих да продължа. Щеше ли да е толкова ужасно да изживея остатъка от живота си без Умение? Не можех ли да погледна на това като на освобождение?
Спрях за малко при палатката на гвардейците. Лонгуик уморено седеше на стража на входа. Кимна ми мълчаливо, когато се вмъкнах между дълбоко спящите войници и след малко отново излязох. Не тръгна да ми задава въпроси. Човек на Сенч. Хора на Сенч, помислих си, като гледах спящите. Всеки гвардеец на острова бе подбран лично от него заради дискретността и лоялността си. Колко ли безскрупулно щяха да изпълняват заповедите му?
Все още мислех за това, когато спрях пред шатрата на Шута. Заслушах се за момент в шумоленето на вятъра, който вдигаше вихрушка от ледени кристали около глезените ми. Освен този шум не се чуваше нищо друго. Шатрата на Шута бе безмълвна, но ярките фигури върху тънката здрава материя бяха оживели от малкия огън вътре.
— Мога ли да вляза? — попитах тихо.
— Един момент — също така тихо отвърна той.
Чух шумолене на плат, почти неразличимо от вятъра, и след кратко чакане той развърза връзките на покривалото. Влязох, без да изтръскам дрехите си, и Шутът трепна. Извадих навитата роба на Праотците от пазвата си.
— Вземи. Връщам ти я.
Той вече се бе наместил на постелката си и бе успял да се завие. Мъничкото котле се грееше обещаващо на пламъка на свещта. Шутът вдигна вежди и се усмихна.
— На мен пък ми се стори, че много ти хареса. Сигурен ли си, че не искаш да я задържиш?
Въздъхнах. Странната му вятърничавост нямаше нищо общо със собствените ми чувства.
— Сенч и Предан ще се опитат да се свържат с Копривка. Чрез Умението. Боят се, че драконът отмъква ума на Шишко, и се надяват, че тя може да го откъсне от Айсфир.
— И ти избра да не им помагаш ли?
— Не мога. Не мога да намеря и най-малка следа от Умението в себе си. Знам само, че Шишко е разтревожен. Личи по начина, по който си тананика. Досега музиката му винаги звучеше само в Умението. Защо сега тананика и мърмори? Това е промяна, а аз не харесвам промените. Особено онези, които не разбирам.
— Животът е промяна — ведро отбеляза Шутът. — А смъртта — още по-голяма. Мисля, че трябва да се примирим с промените, Фиц.
— Омръзна ми да се примирявам. Целият ми живот е едно дълго примирение.
Пуснах робата върху постелката му и тежко седнах на края й, като го принудих да свие краката си. Свалих ръкавиците си и протегнах ръце към немощния огън с надеждата, че ще се стоплят.
— Ах, Изменящ, възможно ли е наистина да не виждаш всички промени, които направи? Някои с примирението си и с приемането на положението, други с бясната си съпротива. Можеш да казваш, че мразиш промените, но ти си промяна.
— Ох, моля те. — Обвих с ръце свитите си колене и отпуснах глава върху тях. — Не говори за това тази вечер. Говори за каквото си искаш, само не за това. Моля те. Точно сега не искам да мисля за избори и промени.
— Добре — меко рече той. — За какво искаш да си говорим?
— За каквото и да е. Например за теб. Как стигна дотук, след като те оставихме на пристанището?
— Вече ти казах.
Вдигнах глава и го погледнах кисело. Усмихваше се предизвикателно. Старата усмивка на Шута, с която се кълнеше, че говори истината, когато явно лъжеше.
— Не. Не си — заявих твърдо.
— Щом казваш.
— Кетрикен трябва да ти е помогнала по някакъв начин, въпреки съвета на Сенч. И си дошъл тук с кораб, кръстен на птица. — Налучквах. Знаех, че в основата на измислицата му се крие някакво зрънце истина.
— Всъщност по време на съвсем кратката ни среща Кетрикен ме увещаваше да остана в Бъкип. Мисля, че й бе трудно да каже само това. Беше абсолютен късмет, че срещнах Бърич да пристига в замъка точно когато го напусках. Но след като се съгласих да ти разкажа, нека да карам поред. Да се върнем до момента, в който те видях за последен път. Когато си помислих, че бързаш да ми помогнеш.
Трепнах, но той продължи спокойно:
— Началникът на пристанището извика градската стража, която се справи много ефективно с отстраняването на лорд Златен и вещите му. Както вероятно си се досетил, бях задържан, докато корабите не отплаваха. После ме пуснаха с много извинения и уверения, че е станала ужасна грешка. Но вестта за случилото се вече се бе разчула. Когато лорд Златен се върна в квартирата си с багажа, кредиторите му вече се бяха събрали. Сигурни бяха, че той е смятал да избяга от града, без да им се издължи. Което си е самата истина. С радост конфискуваха повечето от багажа и вещите му — всичко, с изключение на една раница, съдържаща необходимия минимум за оцеляването му, която предвидливо бе оставил в покоите си в Бъкип.