От малкото котле вече се вдигаше пара. Той го вдигна от пламъка и наля вода в един шарен чайник.
Нямаше как да не се усмихна. Обхванах с жест шатрата.
— Необходимият минимум?
Той повдигна златна вежда.
— За цивилизовано пътешествие, разбира се. — Сложи капака на чайника. Беше във формата на роза. — Защо човек трябва да се задоволява с по-малко? Така. Докъде бях стигнал? А, да. Лишен от богатствата и блясъка си, лорд Златен вече бе не лорд Златен, а само един бягащ длъжник. Онези, които мислеха, че го познават много добре, бяха изумени от начина, по който се спусна пъргаво като паяк през прозореца, за да изчезне в тесните улички.
Нарочно млъкна. Потърка око и ми се усмихна замислено. Накрая се отказа да ме мъчи и продължи:
— Отидох при Кетрикен по начин, който ще оставя на въображението ти. Мисля, че доста се изуми, когато ме завари да я чакам в спалнята й. Както вече ти казах, увещаваше ме да остана в замъка Бъкип под нейната закрила, докато не завършите мисията си. Разбира се, трябваше да отклоня предложението й. И… — Поколеба се за момент. — Поговорих с Бърич. Мисля, че вече го знаеш, или си го предположил. Бях поразен, че ме позна веднага, също като теб. Засипа ме с въпроси — не защото му трябваха отговори, а за да потвърди онова, за което вече сам се беше досетил от срещата си с Кетрикен.
Замълча за толкова дълго, че се уплаших, че няма да продължи. После каза съвсем тихо:
— В един момент беше толкова ядосан от онова, което му казах, че си помислих, че ще ме убие. А после се разплака.
И отново млъкна. Езикът ми сякаш бе станал на пепел в устата ми. Почти се надявах, че ще прекъсне разказа си. Когато заговори, знаех, че пропуска много неща.
— Лишен от подкрепата на замъка, направих глупостта да се върна в странноприемницата, за да видя дали кредиторите ми случайно не са оставили нещо след бягството ми. Апартаментите ми бяха опоскани, все едно е минал рояк скакалци. Но не това беше най-лошото. Собственикът ме бе забелязал да влизам, а кредиторите го бяха подкупили да се свърже веднага с тях, ако ме види или чуе нещо за мен. И той добре си заработи мръсните пари. Появи се втора вълна яростни бивши приятели. Човек направо да си помисли, че са изкарали честно парите, спечелени на хазарт, толкова правдив бе гневът им! И тъй, избягах отново. Този път от града, не толкова от страх от кредиторите си, колкото от гняв към „приятелите“. Ти ме беше предал, Фиц. Но пък може би е било твой ред да ме предадеш, като се има предвид как не оправдах надеждите ти.
— Какво?!
Бях поразен, че може да каже подобно нещо. Но когато погледите ни се срещнаха, видях стария срам в очите му и си спомних времето в Планините, когато враговете ми го бяха използвали против мен.
— Знаеш, че никога не бих те винил за онова. Ти не беше себе си, Шуте.
— И може би когато ти ме предаде, беше повече Сенч, отколкото ти, но така или иначе поражението беше нанесено. Бях яростен, уплашен и отчаян от мисълта, че съм стигнал дотук само за да стана жертва на човека, на когото се доверявам най-много. Избягах от Бъкип пеш, измъкнах се от преследвачите си, но знаех, че не мога да продължа дълго така, и се чудех какво да правя. Как бе възможно Изменящият да промени събитията така, че Белият пророк да претърпи такова пълно поражение? И постепенно се сетих, че не може да е така; че може би замисълът е много по-дълбок, отколкото си бях представял. Реших да му се отдам, макар да не можех да разбера какъв е.
Въздъхнах и се изправих. Той се пресегна изпод завивките да налее чай в купата и чашата, след което ми предложи мълчаливо да избера. Котлето очевидно беше предназначено само за един човек и бях трогнат, че въпреки това споделя чая с мен. Взех купата и отпих. Имаше вкус на цветя, глътка лято в страната на вечната зима. Топлината изчезваше бързо, но стопли дланите ми за кратко. Изящните дълги пръсти на Шута обгърнаха чашата.
— Продължавай — подканих го, когато мълчанието се проточи. Знаех, че това е типичен похват на разказвач, но не недоволствах срещу драматизма му.