Изправих се. Желанието ми за сън внезапно се бе изпарило. Стотици въпроси се трупаха в главата ми, но зададох най-важния.
— Как успя да я събудиш? За това е нужно Осезание, Умение и кръв. Много добре го знам!
— Така беше. И така е. Умението го имам на върховете на пръстите си, а кръв лесно се намира. — Потърка китката си. — Нямах и все още нямам Осезание. Но сигурно си спомняш, че с цялата си глупост вложих част от себе си в Момичето, когато се опитвах да завърша извайването й и да я събудя.
— Както и аз — рекох виновно.
— Да. Знам — меко рече той. — И всичко това все още е в нея. Ти вложи спомените, които не можеше да понасяш, и емоциите, които не си позволяваше да изпитваш. Даде й огорчението си, че майка ти те е изоставила и че никога не си познавал баща си. Даде й мъченията на Славен в тъмницата му. И най-вече й даде болката, че си оставил Моли и детето си не на друг, а на Бърич. Вложи в нея гнева, болката и чувството, че си предаден. — Шутът въздъхна. — Всичко това все още е в нея. Нещата, които не си позволяваше да чувстваш.
— Всичко това е отдавна зад мен.
— Ти отряза част от себе си и продължи напред, вече по-малко от онова, което беше.
— Не гледам на това по този начин — възразих студено.
— И не можеш — спокойно рече Шутът. — Защото не можеш наистина да си спомниш колко ужасно е било всичко. Защото го вложи в Момичето.
— Можем ли да оставим тази тема? — попитах почти уплашен, почти разгневен, но и объркан от това какво всъщност е причина за тези чувства.
— Трябва да я оставим. Защото ти вече я остави, преди много години. И само аз ще знам пълната дълбочина на чувствата ти. Само аз ще помня кой и какво беше, преди да го сториш. Защото ние с теб сме свързани не само чрез Умението и съдбата, но и защото и двамата продължаваме да живеем в Момичето. И защото знаех какво е влязло в нея, можех да я достигна и да я събудя. Успях да й предам, че отчаяно се нуждая да стигна до целта си. И тя ме донесе до Аслевял. Беше странно пътуване, диво и великолепно. Знаеш, че съм летял на нея и преди. Бях с нея, когато тя и другите дракони атакуваха не само Алените кораби, които нападаха Шестте херцогства, но и Белите кораби, жестоките оръжия на Бледата жена. Беше ми странно да съм насред истинска битка. Не ми хареса.
— На никого не му харесва — уверих го.
— Сигурно си прав. Но този път полетът беше различен. Не виждах убийства, а и с нас нямаше други дракони. Бяхме само тя и аз. Седях зад нея и я бях хванал за талията. Нали знаеш, тя е част от дракона, а не отделно създание. По-скоро като крайник във формата на момиче, отколкото нещо друго. Затова не разговаряше с мен, но колкото и да е странно, ми се усмихваше и от време на време се обръщаше към мен или ми посочваше в света под нас нещо, което искаше да видя. Летеше неуморно. Откакто мощните й драконови криле ни издигнаха над покрова на дърветата до момента, когато кацна на черния бряг на Аслевял, не спря за почивка. Отначало летяхме в синьото лятно небе на земите отвъд Планинското кралство. После се издигнахме високо, докато сърцето ми не започна да бие лудо и не се замаях. Прелетяхме над снежните върхове и проходи на Планините, после отново се спуснахме в лятото. Летяхме над селата на Планинското кралство. Бяха се сгушили в гънките на планините, стадата им бяха пръснати по стръмните склонове като бели ябълкови цветчета, посипали се върху тревата на градина след пролетна буря.
Мислено си представих картината и се усмихнах, когато разказа как рано сутринта прелетели над едно селце в Шестте херцогства и едно момче ги видяло и се втурнало с викове към къщата си. След това говореше за реки като сребърни жили в земята и засети поля като кръпки, и за океана, подобен на намачкана хартия, посипана с течно сребро. Мислено летях с него.
Сигурно съм заспал, унесен от странния му разказ. Когато се събудих, нощта отдавна бе настъпила. Лагерът бе притихнал, а в гърнето трептеше слабо пламъче на върха на потопения в масло фитил. Лежах под едно от одеялата на Шута до постелката му. Той спеше, свит като коте, челото му почти докосваше моето. Дишаше дълбоко и спокойно, едната му изящно издължена длан бе обърната нагоре, сякаш ми предлагаше или ме молеше за нещо. Протегнах се в просъница и поставих ръката си в нея. Той като че ли не се събуди. Колкото и да е странно, почувствах покой. Затворих очи и потънах в дълбок сън без сънища.
(обратно)Глава 19 Под леда
Жителите на Външните острови винаги са били пирати. През годините преди Войната на Алените кораби имаше нападения, както е било винаги. Отделни кораби, водени от кемпра на един или друг клан, предприемаха бърза атака, отмъкваха добитък, събрана реколта, а понякога и пленници. Беарния поемаше по-голямата част от тези сблъсъци и изпитваше от тях толкова удоволствие, колкото и Шоукс от граничните си спорове с Халкида. Херцогът на Беарния, изглежда, бе доволен, че те са негова грижа, и не се оплакваше много от тях.