Може би именно огромната сила на Умението на Шишко го държеше така здраво свързан с дракона. Дребният човек сякаш се бе превърнал в пълен идиот. През цялото време се взираше с празен поглед в нищото и си тананикаше. От време на време спираше и размахваше с ръце. Нито мелодията, нито жестовете ми говореха нещо. Веднъж, когато ми беше ред да почивам, седнах до него. Колебливо поставих ръка на рамото му и се опитах да открия Умението си. Надявах се, че буйният пламък на магията, който гореше в Шишко, ще успее да запали отново собствената ми дарба. Но не се случи нищо, освен че след известно време той махна ръката ми, както кон би се освободил от нахална муха. Дори интересът му към храната намаля, което ме тревожеше най-много. Не само първият ми учител Гален, но и Искрен ме бяха предупреждавали от опасността да бъдеш погълнат от Умението. Това винаги е първото препятствие, което трябва да прескочат новопосветените, и за мнозина от тях то се оказваше смъртоносно. Свитъците разказват немалко тъжни истории за обещаващи ученици, които били отнесени от течението на Умението и изгубвали всяка връзка със света, докато се наслаждавали на уникалния контакт, осигурен от магията. В крайна сметка били толкова погълнати от нея, че губели интерес към храната и напитките, към разговорите с другарите си, а накрая съвсем преставали да се грижат за себе си. Един свитък предупреждаваше, че подобен Умел може да се превърне в „голямо лигавещо се бебе“ и Шишко изглеждаше на ръба на това. Винаги бях смятал, че опасността е в обаянието на самото Умение, защото често ми се бе случвало да усещам притегателната му сила. Но ако Сенч и Предан бяха прави, Шишко бе прелъстен не от Умението, а от привличането на друг, много по-силен ум. Направих няколко неуспешни опита да завържа разговор с него, но всичките водеха до едносрични отговори от негова страна, докато накрая раздразнено не ми каза да се махам и че не било възпитано да се досажда на зает човек. След което отново впери поглед в нищото и започна да се люлее.
Моето Умение си оставаше все така мъртво.
Това ме нарани още повече, когато Предан успя да установи контакт с Копривка. На два пъти бе докоснал ума й със своя и се бе опитал да я убеди кой е и от какво се нуждае. Първия път тя вдигнала защитните си стени — не била в настроение за глупости, а и откъде накъде някакъв принц ще се опитва да се свърже с нея в съня й? Втория път била по-сговорчива, може би защото бе успял да събуди любопитството й. Дори се опитала — без особен успех — да откъсне Шишко от унеса му, макар че според мен го бе направила по-скоро от загриженост за него, отколкото за да угоди на принца. Предан я съпроводил, но не успял да види много смисъл в картините, които използвала. Обясни само, че Шишко сякаш се е озовал на място, където малката му песен била важна част от много по-голямо музикално произведение, и не можел да бъде прилъган да се откъсне от нея. Аналогията бе отчайваща. Колкото до предаването на посланията до кралицата, Копривка казала, че щяла да спомене за своите „странни сънища“ пред Кетрикен, ако й се удаде възможност да говори с Нейно величество насаме, но нямало да рискува да се покаже като глупачка пред придворните дами. Вече била успяла да се изложи няколко пъти с липсата на дворцови маниери и не желаела да им дава повече поводи за насмешки.
Заболя ме. Ако от самото начало се бях съгласил да й разкажа за произхода й и бях позволил да дойде в Бъкип, щеше да расте в компанията на придворните благородници и нямаше да се срамува от маниерите си. Запитах се дали Кетрикен не се е заела с обучението й — както образование, така и маниери, — за да я подготви като втори наследник на трона. Много ми се искаше да мога да поговоря с Копривка, да разбера какво са казали за произхода й и да й обясня защо е израснала по такъв начин. Но липсата на Умение ме правеше глух и ням и не ми оставаше друго, освен всяка вечер да моля принца да внимава какво й казва.