Продължавахме да копаем. Работата беше съсипваща, храната — оскъдна и безвкусна. Нощите бяха студени и ветровити и всички очаквахме с нетърпение завръщането на двамата гвардейци. Но тях ги нямаше. Сенч им отпусна още един ден, после два. Хората на хетгурда твърдяха, че виждали Черния мъж да обикаля нощем лагера ни, но даровете им оставали недокоснати, а снегът засипвал следите му. По време на един от нощните ни разговори Шутът сподели, че няколко пъти долавял присъствието на Черния мъж и подозирал, че сме под наблюдение. Аз също имах тревожното усещане, че ме гледат, но не можех да открия кой го прави. Уеб май имаше същите подозрения, защото на два пъти призова Риск и я помоли да лети над лагера ни. Каза ми, че не била видяла нищо необичайно — само сняг, лед и подаващи се от тях скали.
В кратките моменти, когато не се занимавахме с копаене, ядене или спане, Уеб намираше време да работим върху Осезанието ми. Каза ми — без да е жесток, — че всъщност е по-добре, че в момента съм без партньор, тъй като това ми дава по-голяма възможност да се съсредоточа върху магията, без да се ограничавам с конкретно същество. Добави, че за Пъргав също е добре, че учи, без да е обвързан. Явно уроците на момчето продължаваха. Когато беше с мен, Уеб се стараеше да ме научи да виждам как Осезанието свързва живите същества — не само онези от Старата кръв, но и всички останали. Показа ми как може да разширява Осезанието си и да обгърне с него Шишко, да стане по-възприемчив за нуждите и чувствата му, макар че самият Шишко така и не го долавяше. Оказа се доста сложна за овладяване дисциплина, защото изискваше да се откажа от собствените си нужди и интереси, за да съдействам на неговите.
— Вземи майка и детето й. Каквато и да било майка, човек или животно. Там ще видиш как това се осъществява на най-простото и най-инстинктивно ниво. Ако е склонен да се усъвършенства, човек може да разшири същата тази възприемчивост и към другите. Заслужава си, защото чрез нея се предава ниво на разбиране на другите, което прави омразата почти невъзможна. Рядко можеш да мразиш някого, ако го разбираш.
Съмнявах се, че ще постигна чак такива нива на разбиране, но се опитах. Една вечер, докато се хранех с Предан и Сенч в шатрата им, се помъчих да разширя Осезанието си и да включа в него Сенч. Загърбих собствения си глад, болките в гърба и безпокойството от изгубеното ми Умение и се съсредоточих върху стария си наставник. Виждах го така ясно, сякаш бе дивеч. Изучавах го как седи с изправен гръбнак, сякаш е глътнал бастун и не може да се прегъне, как без да сваля ръкавиците си загребва блудкавата каша. Лицето му бе като пример за контрасти — червен нос и бузи, бледо от студа чело. И тогава забелязах самота, която се нижеше зад него като сянка и стигаше до най-ранното му детство. Изведнъж почувствах годините му и странния каприз, който му бе поднесла съдбата на тази преклонна възраст — да лагерува на ледник заедно с момче, което един ден ще стане крал.
— Какво? — внезапно ме попита той и се сепнах, като осъзнах, че съм го зяпнал.
Затърсих отговор и накрая рекох:
— Просто си мислех за всичките години, когато съм седял с теб така, и се запитах дали изобщо ми се е случвало да те видя наистина.
Очите му се разшириха, сякаш тази мисъл го плашеше, след което той се намръщи.
— Аз пък се надявах, че ти е хрумнало нещо полезно. Ето за какво си мисля аз. Ридъл и Хест не се върнаха с припасите. Досега трябваше да са тук. Днес попитах Уеб дали птицата му не може да ги потърси. Той каза, че е трудно да й се обясни, че искаме информация за двама конкретни хора. Все едно аз да те питам за две конкретни чайки. Помоли я да се огледа за двама души с шейна. Тя казала, че не ги вижда. — Сенч поклати глава. — Боя се да не е станало най-лошото. Трябва да пратим някой не само да потърси Ридъл и Хест, но и да донесе онова, от което се нуждаем. Тази вечер Лонгуик ми каза, че ни е останала храна за четири дни. Пет, ако отново намали дажбите… Изобщо не предполагах, че ще ни се наложи да копаем толкова дълго. От всички сведения се остава с впечатление, че драконът бил близо до повърхността и че дори се е виждал преди години. А ето че дълбаем, дълбаем и не намираме нищо.
— Там е — увери го принцът. — И с всеки ден го приближаваме все повече.
— И аз ще се приближавам към Бъкип, ако всеки ден правя по една крачка на юг, но никой не може да ми каже колко време ще ми е нужно, за да стигна там — изсумтя Сенч.