— Добре съм.
И отново впери поглед в нищото.
— Грижи се за него, Том — рече принцът.
— Да, милорд. Ще се опитаме да побързаме. — Хванах въжето и задърпах шейната. Шишко седеше в нея, увит като пашкул.
Добре намазаните с мас плазове се движеха леко по снега. Даже прекалено леко, защото сега се спускахме надолу. Наложи се да спра и да спусна спирачката, та шейната да не ме прегази. Шутът вървеше пред нас с раница на гърба и проверяваше трасето, макар че следвахме маркировката на Пиотре.
Денят беше топъл и тежкият сняг полепваше по ботушите. Когато пътеката ставаше равна, се налагаше да забавяме темпо. Шейната оставяше по-дълбоки следи и снегът започваше да полепва и по плазовете. Но като цяло денят бе приятен и тегленето на Шишко не изискваше толкова напрягане, колкото изхвърлянето на леда от изкопа. Мечът, който ми бе подарил Шутът, се удряше ритмично в бедрото ми — Лонгуик настоя поне аз да тръгна въоръжен. Движехме се много по-бързо, отколкото на идване, защото пътят бе ясно отбелязан с прътите на Пиотре и през цялото време леко се спускаше. Тананикането на Шишко, скърцането на плазовете и на снега под краката ни не бяха единствените звуци. Топлината бе събудила ледника. Веднъж чухме как с продължителен грохот се срутва лед. Последваха го по-слаби трясъци и скърцане, но все някъде в далечината.
Шутът засвири с уста и много се зарадвах, когато видях как Шишко се надига и обръща внимание на музиката. Продължаваше да си тананика под нос, но започнах да подхвърлям по някоя забележка за спокойствието и белотата около нас и понякога получавах отговор от него. Това ме радваше и в същото време ме караше да се замислям. Умението не се влияеше от разстоянието, а ето че Шишко сякаш възвръщаше все повече възприятията си за света, докато се отдалечавахме от дракона. Нямах обяснение защо става така и ми се искаше да мога да го обсъдя с Предан и Сенч.
На няколко пъти правих неуспешни опити да осъществя контакт с Умението. Сигурно човек с отрязани крака би постигнал повече, ако се опита да подскочи. Магията просто я нямаше. Ако задълбавах повече, започвах да усещам в стомаха си студена буца. Прогоних тази мисъл. Нищо не можех да направя по въпроса.
Редуващите се топлина и студ през деня и нощта и вятърът почти бяха заличили предишните ни следи. Направих няколко неуспешни опита да ги разчета и да разбера дали Ридъл и Хест са минавали оттук. Пред нас се разкриваше много добър изглед към снежната равнина. Нищо не се движеше по нея, или поне нищо с големината на шейна и двама души. Възможно бе да са още на брега или нещо да ги е забавило по пътя. Опитах се да не свързвам изчезването им с кражбата на Умението ми и забелязването на Черния мъж. Разполагах с твърде малко факти, за да стигна до някакво горе-долу основателно заключение. Затова се помъчих да се наслаждавам на свежия ден. Веднъж чух писъка на морска птица и когато вдигнах глава, видях една чайка да описва широки кръгове над главите ни. Риск. Помахах й и се запитах дали поздравът ми ще бъде предаден на Уеб.
Когато стигнахме мястото на предишния ни лагер, до залез имаше много време и решихме да продължим. Вечерта вдигнахме шатрата на самата пътека, зад шейната. Шишко все още си тананикаше, но прояви първо интерес, а после и ужас от простата вечеря, която приготвих. В шатрата бе малко тясно за трима ни, но пък и се затопли по-бързо. Шутът разказваше прости детски приказки, докато накрая всички бяхме готови за сън. С всяка следваща Шишко тананикаше все по-малко и задаваше все повече въпроси. Преди постоянното прекъсване на разказа щеше да ме раздразни, но сега ме изпълваше с облекчение.
— Би ли пожелал на Сенч и Предан лека нощ от мое име? — попитах Шишко, докато го слагах да си легне.
— Ти си пожелай — измърмори той.
— Не мога. Ядох някаква гадост и сега не мога да ги намеря с ума си.
Той се надигна на лакът и впери поглед в мен.
— О, да. Вярно, че теб те няма. Много лошо. — Замълча за момент. — Казват лека нощ и благодарят за обаждането. И че може би ще е по-добре да остана на брега, но ще решат по-нататък.