Пое дълбоко дъх и доволно си легна.
Сега бе мой ред да се надигна.
— Шишко. Вече не кашляш. И не кихаш.
— Да. — Завъртя се, като се изхитри да ме ритне, докато го правеше. — Той ми каза: „Излекувай се. Не бъди глупак, излекувай се, стига си ме дразнил“. И аз се излекувах.
— Кой ти го каза? — попитах и в същото време се почувствах виновен. Защо със Сенч и Предан не се бяхме сетили да излекуваме Шишко? Сега ми се струваше очевидно. Срам ме беше, че не сме го направили.
— Хм. — Шишко въздъхна замислено. — Името му е цяла история, твърде дълга за разказване. Спи ми се. Стига си ми приказвал.
И потъна в дълбок сън. Запитах се дали Айсфир си има и друго, драконско име.
През нощта се събудих — стори ми се, че чувам тихи стъпки край шатрата. Промъкнах се до входа, след което предпазливо излязох навън в ясната студена нощ. Не видях нищо и никого, дори след като обиколих шатрата.
На сутринта направих по-широка обиколка, докато Шутът се опитваше да стопли вода за чай, и се върнах да им съобщя новината.
— Имали сме гост през нощта. Обиколил е целия ни лагер в широк кръг. После е полежал известно време в снега ей там. И си е тръгнал по същия път, по който е дошъл. Дали да ида да проверя накъде е тръгнал?
— Защо? — попита Шишко.
— Може би лорд Сенч и принц Предан ще искат да знаят за това — замислено рече Шутът.
— Аз също мисля така.
Погледнах Шишко. Той въздъхна уморено и потъна в мисли. След малко рече:
— Казаха: „Идете на брега“. Предан казва, че май е оставил кленов сладкиш в една торба. Трябвало да побързаме и да се върнем с нещата, а също и да кажем на гвардейците да дойдат с нас. „Засега не проверявай накъде водят следите“.
— Значи така ще направим. — Страшно ми се искаше да чуя мнението на Сенч за станалото.
Прибрахме палатката и я натоварихме на шейната. Шишко отново се настани на нея. Замислих се и реших, че това е най-лесният начин за пътуване с него. Беше много по-добре да го тегля, отколкото да следвам бавното му темпо. Шутът отново тръгна напред да проверява пътеката, а аз дърпах. Денят беше чудесен, в снежното лице на света духаше топъл вятър. Предположих, че ако продължаваме да се движим така, ще стигнем брега следващия следобед. Внезапно Шишко заговори:
— Копривка каза, че й липсваш. Попита дали не си я намразил.
— Намразил… Кога? Кога ти е казала това?
— Нощеска. Каза, че просто си се махнал и повече не си се връщал.
— Но това е заради лошата храна. Не мога да стигна до нея.
— Знам де — каза той. — Казах й, че вече не можеш да разговаряш с нея. Зарадва се да го чуе.
— Зарадвала се е?
— Помислила си, че си умрял. Или нещо такова. Сега има приятелка, някакво ново момиче. Скоро ли ще спрем за ядене?
— Чак довечера. Нямаме много храна, така че трябва да я пестим. Шишко, тя…
Бях прекъснат от смаяния вик на Шута. Пръчката му внезапно бе потънала дълбоко в снега. Той я извади, направи две крачки наляво и отново я мушна. Същият резултат.
— Не мърдай — казах на Шишко.
Взех една от другите пръчки и отидох при Шута.
— Мек сняг ли? — попитах.
Той поклати глава.
— Сякаш има само кора, а под нея — нищо. Ако не държах здраво пръчката, щях да я изпусна.
— Дай да сме по-внимателни. — Хванах го за ръкава и се обърнах към шейната. — Шишко, стой там.
— Гладен съм!
— Храната е в торбата зад теб. Чакай там и яж.
Това най-лесно можеше да го държи зает с нещо. Дръпнах Шута да ме последва и направихме три крачки надясно. Този път аз мушнах. Кората оказа съпротива на пръчката, след което пропадна в нищото.
— Колчетата на Пиотре минават през нея — каза Шутът.
— Не е много трудно да бъдат преместени — отвърнах.
— Да, но ако някой го е направил, също е трябвало да стъпи там.
— Кората може да е била по-здрава през нощта. Така мисля. — Не можех да реша дали сме се сблъскали с естествената опасност на ледника, или са ни подмамили в капан. — Да се върнем при шейната.
Но докато се отдалечавахме от скритата бездна, изведнъж пропаднахме през кората. Аз потънах до коленете, а Шутът — до бедрата. И двамата изкрещяхме от ужас. После се разсмях. Просто бяхме попаднали на мек сняг.
— Дай ръка — казах, когато го видях как се мъчи да се изкатери върху кората. Той хвана ръката ми, направи крачка към мен и двамата продънихме втората кора под нас и полетяхме надолу.
Успях да зърна за миг изкривеното от ужас лице на Шишко. Смаяният му вик бе заглушен от грохота на снега и леда, които се изсипаха заедно с нас. Стисках силно ръката на Шута и се мъчех да намеря нещо твърдо, за което да се хвана. Нямаше. Всичко бе бяло, мокро и студено, а ние летяхме по ужасна безкрайна пързалка от рехав сняг и ледени парчета.