Лъчът като че ли нямаше източник. Намирахме се в странен лабиринт от пукнатини и процепи, в свят с бледи сияещи стени. Понякога пътят бе тесен, друг път — широк. Подът си оставаше все така неравен. Понякога имах чувството, че вървим в отворила се едва вчера цепнатина, а след това — че лъкатушещият ни път е изваян от текла хилядолетия вода. Когато стигахме разклонения, винаги избирахме по-широкия проход. Често обаче той се стесняваше само след няколко крачки. Не казах на Шута от какво се боя — че следваме случайни пукнатини в ледника.
Първите признаци, че и други са минавали оттук, бяха почти неуловими. Помислих си, че се самозалъгвам; там, където подът бе хлъзгав, сякаш имаше насипан пясък. После ми се стори, че стените като че ли са дооформяни. След това носът ми улови миризмата — пресни човешки изпражнения. В същия миг Шутът се обади:
— В пода пред нас като че ли са изсечени стъпала.
Кимнах. Определено се изкачвахме и в ледения под наистина имаше изсечени широки ниски стъпала. След десетина крачки минахме покрай изсечено в леда от дясната ни страна помещение. Една естествена пукнатина беше разширена и превърната в отходна яма, служеща за изхвърляне на боклуци и на съдържанието на нощни гърнета. Както и за гроб на безименни мъртъвци. Видях бос крак, ужасно блед и кокалест, да стърчи от бунището. Друг труп лежеше по очи върху купчината и през окъсаните му дрехи се виждаха ребра. Само студът правеше вонята поносима. Спрях.
— Мислиш ли, че трябва да продължим? — попитах шепнешком.
— Това е единственият път. Трябва да го следваме.
Не можеше да откъсне поглед от изхвърленото тяло. Трепереше.
— Още ли ти е студено? — попитах. Коридорите, в които се намирахме, ми се струваха малко по-топли от тъмната кухина. Светлината сякаш идваше от самите стени.
Шутът се усмихна мъртвешки.
— Уплашен съм.
Затвори очи за миг, за да махне сълзите от златните си мигли.
— Да вървим — каза малко по-твърдо. Мина покрай мен и поведе напред, а аз го последвах, изпълнен с ужас.
Който и да се занимаваше с изхвърлянето на нощните гърнета, определено го правеше небрежно. Ледените стени и подът бяха покрити с пръски и петънца. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-ясно бе, че проходите са издълбани или най-малкото дооформени от човешка ръка. Открихме източника на синята светлина, когато минахме покрай блед глобус, закрепен на стената. Беше колкото голяма тиква и излъчваше светлина, но не и топлина. Спрях и вперих поглед в него. Посегнах с любопитни пръсти, но Шутът хвана ръката ми и я дръпна надолу. Мълчаливо поклати глава.
— Какво е това? — попитах шепнешком.
— Не знам. Но знам, че е нейно. Не го докосвай, Фиц. Хайде. Трябва да побързаме.
И забързахме, поне за известно време. Докато не попаднахме на първата тъмница.
(обратно)Глава 20 Коридори
Говори се, че едно време на остров Аслевял живяла пророчица или гадателка. Легендата, изглежда, е много стара. Някои казват, че била само една, живяла много поколения, но оставала млада, с черна коса и черни очи. Други твърдят, че имало цял майчин дом от гадателки. Всички казват, че надживявали деня на Великата майка. Няма живи свидетели, които да потвърдят истинността на легендата. Говори се, че гадателката живеела в ледника и се появявала само за да приеме даровете, носени от поклонниците на Айсфир. Ако търсещият истината носел жертвени животни, тя ги колела, кормела ги и хвърляла димящите вътрешности във въздуха. Бъдещето на посетителя се предричало според това как те падали върху леда. След като приключвала с гадаенето, тя вземала жертвеното животно от името на Айсфир.
„Легенди от Външните острови“, събрани от КокълВратата бе почти невидима. Шутът я подмина, но аз я видях и го спрях с докосване по рамото. Вратата или бе от лед, или бе толкова плътно покрита от него, че той скриваше напълно материала, от който е изработена. Пантите бяха едва забележими издатини в стената, не виждах нищо, което да прилича на дръжка или ключалка. Това ме озадачи. На вратата имаше тесен прорез, горе-долу на височината на кръста. Наведох се да погледна през него и се смаях, когато видях някакъв измъчен човек в дрипи. Взираше се право към мен, безмълвен и с безизразно лице. Дръпнах се рязко.
— Какво има? — прошепна Шутът и също се наведе да погледне. На лицето му се изписа ужас. — Трябва да ги освободим!