„Ги“? Заклатих енергично глава.
— Не, Шуте. Моля те, повярвай ми. Този вътре е Претопен. Колкото и безсърдечно да изглежда да го оставим тук, ще е опасно и жестоко да го пуснем на свобода. Ще се нахвърли върху нас заради наметалото ти или просто за удоволствие. Не бива да го пускаме.
Той впери невярващ поглед в мен.
— Не ги видя, нали? — попита тихо. — Ридъл е там. И Хест.
Не исках да гледам. Но трябваше. С разтуптяно сърце отново доближих вратата и погледнах.
Килията беше слабо осветена от същото синкаво сияние като коридорите. Изчаках очите ми да се приспособят, за да мога да я огледам цялата. Помещението представляваше изсечена в ледника кухина. Подът бе покрит с отпадъци. Вътре имаше петима Претопени и нищо друго. Четирима бяха в ъглите, с гръб към стената. Отслабен от раните си, Хест лежеше в центъра на килията. Явно никой от Претопените не смееше да го атакува, тъй като така рискуваше да обърне гръб на останалите. Тримата непознати бяха островитяни, измършавели, покрити с белези и облечени в дрипи. Похитителите бяха взели топлите кожуси на Хест и Ридъл, но въпреки това положението им бе по-добро от това на останалите. Поне все още имаха ботуши на краката. Отчаяно се пресегнах към тях с Осезанието, мъчех се с всички сили да ги доловя поне мъничко. Но нямаше нищо. Бяха се свили и се дебнеха един друг с животинска враждебност, макар че не можеха да се нарекат и животни. Връзката със света и себеподобните им беше изчезнала.
Отстъпих от вратата и се отпуснах на ледения под, изпълнен с жалост и отвращение. Ужасни спомени, които смятах за отдавна забравени, отново се впиха в мен с гадните си пръсти. Не мисля, че Шутът би могъл да разбере дълбочината на ужаса ми. Той не бе в състояние да долови като мен липсата им на връзка със света.
— Нищо ли не можем да направим за тях? — попита тихо.
На лицето ми се появи пагубна усмивка. Стиснах зъби, за да спра емоциите, които заплашваха да ме овладеят. Не биваше да вземам това толкова присърце. Вече бях мислил по тази тема преди години и знаех всички отговори. Нямаше смисъл да повтарям мъчителните уроци, които вече бях научил.
— Мога да ги убия — казах. — Може би. Четирима са на крака и макар трима от тях да изглеждат изгладнели и слаби, виждал съм Претопени да се обединяват и да се бият заедно. Поне за известно време, докато има какво да грабят. Не зная дали ще мога да ги убия всичките, преди да ме повалят. Ридъл е добър боец. И е все още здрав.
— Но… Ридъл и Хест? — умоляващо попита той.
Не беше наясно.
— Шуте. Това не са Ридъл и Хест. Това там са телата им и нещата, които знаят. Но това е всичко. Вече не ги е грижа за нищо и никого. Единственото, с което ще се съобразят, са собствените им физически потребности. Мислиш ли, че Ридъл би оставил Хест да лежи така на пода, ранен и уязвим? Не. Това не е Ридъл. Вече не.
— Но… трябва да направим нещо! — с болка прошепна той.
Въздъхнах.
— Ако отворим вратата, ще трябва да ги убия. Ще ме принудят, освен ако не искам да ги оставя те да убият мен.
— Значи нямаме избор?
Усмихнах се горчиво.
— Винаги може да се избира. Но понякога няма добри избори. Убивам ги или те ни убиват. Или пък се махаме оттук.
Шутът дълго мълча. После обърна гръб на вратата и бавно тръгна напред. Последвах го.
В ледените коридори имаше все повече следи от човешко присъствие. Подът бе отъпкан и мръсен, по стените се виждаха драскотини. Минахме покрай още тъмници, идентични с първата. Надничах във всяка, изпълнен с ужас, но не говорехме за хората вътре. Най-зле ми подействаха две — на една жена и едно момиче. Подовете на килиите бяха застлани със слама, в ъгъла имаше сламеници. Явно тези пленнички нямаше да умрат скоро. Това изглеждаше по-жестока участ от онази, която очакваше Ридъл, Хест и съкилийниците им. Смъртта на мъжете нямаше да е бърза, но студът ги изяждаше толкова неотклонно, колкото и гладът. Нямаше да страдат дълго. От дългата сплъстена коса и мръсните нокти на жената личеше, че е прекарала дълго време тук. Наметната с мръсна мечешка кожа, тя клечеше в ъгъла и се взираше в стената. В съседната килия едно момиче на шест-седем години чешеше струпеите по коленете си. Очите му се стрелнаха към моите, докато се взирах през цепката. Единственото, което се четеше в тях, бе предпазливост.
Накрая коридорът с тъмниците свърши. Проходът стана по-широк, бледите светлинни глобуси се срещаха по-често. Беше по-скоро изваян в леда, а не просто издълбан; в засводените стени се долавяха нотки на ледена грация и красота. Подът бе чист и посипан с пясък. Коридорът ми се струваше стар и сякаш бе предназначен да побере доста хора, но досега не бяхме видели жива душа.