Бях ужасно уморен. Със сигурност нощта бе отдавна настъпила. Главата ми сякаш бе пълна с памук и бръмчащи мухи. Шутът изглеждаше по-зле и от мен.
— Допий брендито — казах му. — Ще те стопли и може би ще ти вдъхне малко кураж. Във всеки случай от него ще има повече полза ако е в стомаха ти, вместо в манерката.
— Мога ли да седна? — попита той.
— Не. Може да не успееш да станеш и да продължиш — отвърнах безсърдечно, но той вече се бе свлякъл на стъпалото. Извади манерката и ми я предложи. Нямаше смисъл да спорим. Намокрих устните си и му я върнах. — Допий го.
И той го направи с една-единствена глътка. Сякаш му трябваше цяла вечност да запуши празната манерка и да я прибере.
— Трудно е — каза, но сякаш не на мен. — Твърде близо съм до края. Мяркал съм го, но образите никога не са били ясни. И сега знам, че трябва да продължа и че всяка крачка ме приближава все повече и повече към смъртта ми. — Погледна ме в очите и каза, без да се срамува: — Ужасно ме е страх.
Усмихнах се.
— Добре дошъл сред хората. Хайде. Да видим този дракон, за чието спасение измина толкова път.
— Защо? За да му кажа, че съм се провалил ли?
— Защо не? Все някой трябва да му каже, че поне сме се опитали.
Бе ред на Шута да се усмихне.
— Няма да го е грижа. Драконите не се интересуват от добри намерения и провалили се опити. Само ще ни презре. Ако изобщо ни забележи.
— Ха! Ама че ново изживяване и за двама ни.
Той се разсмя, аз също — не гръмко, а по начина, по който се смеят мъжете, когато знаят, че това може да е последната им възможност да се пошегуват с приятел. Не бяхме пияни, поне не от брендито. Ако Шутът беше прав, сигурно се опивахме от последните капки на живота си. Мисля, че когато осъзнае това, човек се опитва да намери всяко зрънце удоволствие от него.
Тръгнахме нагоре. Виещата се стълба бе съвсем тясна и се зачудих кой ли побъркан я е прокопал. Дали бе имало някакво естествено образувание и някой го беше превърнал в стълба, или всичко бе плод на ледената фантазия на скулптора? Продължихме да се изкачваме. Стените, някога украсени с барелефи, сега бяха обезобразени, най-вероятно нарочно. Бяха се запазили само части от крака или свита в юмрук ръка, а на едно място видях женски устни и брадичка. Ужасно ми досаждаше неравната ми походка — единият ми крак бе в ботуш, а другият — само с покрит с ледена кора чорап. Когато спряхме да починем, оставих Шута да седне. Той се облегна на стената и отначало си помислих, че е задрямал. Но като видях по бузите му да се стичат сълзи, го сръгах.
— Няма смисъл от сълзи. Ставай. Тръгваме.
Гласът ми бе по-мил от думите. Той кимна и се изправи. Виещите се стъпала продължаваха нагоре като в някакъв безкраен кошмар. Бледите глобуси не можеха да осветят цялото стълбище. Можеше да се види всеки възможен оттенък на синьото и бялото. Минавахме през студена и уморителна красота. Забавихме крачка, отново направихме почивка и продължихме. Имах чувството, че в крайна сметка ще се озовем горе, че стълбата не може да продължава още много.
И тогава стигнахме до хоризонтална галерия, изсечена в леда. И до дракона.
Разделяше ни дебел слой лед. Виждахме го разкривено и размазано, но и така спираше дъха. Бавно тръгнахме по галерията, която вървеше покрай Айсфир. Беше по-голям от кораб. От два кораба. Крилете му бяха свити от двете му страни, опашката бе увита около тялото му. Главата в края на дългата му шия бе извърната от нас. Гледахме го с благоговение. В очите на Шута се четеше болка. Огромното присъствие на дракона изпълваше Осезанието ми. Никога не се бях приближавал до същество с подобни размери. Изведнъж стигнахме до грубо прокопан в леда тунел, който водеше към гърдите на дракона. Наведох се и надникнах в него. Краят му беше черен. Поех си дъх и помолих Шута:
— Дай ми фенера на Праотците.
— Ще влезеш ли?
Кимнах бавно, неспособен да кажа защо трябва да го направя.
— Ще дойда с теб.
— Няма място. Стой тук и си почивай. Ще ти кажа какво съм открил.
Шутът се разкъсваше между изтощението и любопитството. Накрая свали раницата си и я отвори.
— Имам още две парчета хляб — каза ми, докато ми подаваше кутийката. — Да ги изядем?
— Яж. Аз ще изям моето, когато се върна.
Само споменаването на храна беше достатъчно, та устата ми да се напълни със слюнка. Изведнъж се сетих за Шишко. Дали се бе свързал със Сенч и Предан, или продължаваше да ни чака? Дали бе останал да седи на шейната, или и тя беше пропаднала в снега? Прогоних тези безполезни мисли. Отворих малката кутийка и зелената светлина заблестя отново.
— Не се бави — предупреди ме Шутът, докато влизах в прохода. — Искам да знам какво си намерил.