Тунелът се оказа нисък и не можех да се изправя. Запромъквах се, държах кутийката пред себе си. Синята светлина на галерията отслабна и скоро остана единствено бледозеленото сияние на фенера, което се отразяваше странно от огледалната повърхност на леда. Вонята на дракона бавно се засилваше и имах чувството, че не само я подушвам, но и усещам вкуса й. Силно ми напомняше миризмата на неотровните змии, които ловях като любопитно момче. Тунелът се стесняваше, сякаш създателите му толкова много бяха искали да стигнат до дракона, че не си бяха направили труда да го разширяват.
Свършваше при самия дракон, който беше като стена, покрита с блестящи черни люспи, най-малката колкото моята педя. На ледения под имаше парче кожа, върху което бяха подредени инструменти — най-различни остриета, чукове, свредели и длета. Две от оръдията бяха захвърлени — работните им части бяха счупени или изтъпени. Приближих светлината на Праотците към дракона и стомахът ми се преобърна, когато подозренията ми се потвърдила. Някой бе издълбал този тунел до създанието, след което се бе опитал да стигне до сърцето му.
Изглежда, бронята бе издържала атаките. На някои места беше надраскана, но като че ли нито един от металните инструменти не бе успял да проникне в плътта под тях. Някакъв клин все още стърчеше забит под припокриващите се люспи, за да ги повдигне и да намери уязвимо място. Приближих светлината. Под черните люспи се виждаше втори пласт, кремави, вървяха перпендикулярно на външните. Под една от тях бе пъхнато нещо като ледокоп. Острието беше забито в кожата отдолу, но не се виждаше кръв или други течности. Все едно инструментът бе забит в конско копито. Въпреки това коварната жестокост на това нападение ме отврати.
Драконът бе жив. Някой беше прокопал тунел до него като червей и се бе опитал да прониже сърцето му, докато създанието не можеше да помръдне.
Оцених плътността на естествената му броня — трябваше да напрегна всичките си сили, за да измъкна острието. Наложи се да го избия с чук. Веднага щом инструментът се освободи, люспите се затвориха над кожата. За миг усетих мощното присъствие в Осезанието, но то изчезна също тъй внезапно. Живата стена пред мен изглеждаше като направена от метал. Поколебах се, след което дръзко прокарах длан по люспите. Прилепваха толкова плътно една до друга, че не можех да пъхна дори нокътя си под тях. И бяха студени, студени като леда, който сковаваше дракона.
Навих зловещите инструменти в кожата и ги взех. Наложи се да пълзя заднешком — нямаше място да се обърна. Когато стигнах галерията, бях плувнал в пот, а от вонята на влечуго ми призляваше.
Шутът беше заспал дълбоко в края на галерията, близо до извърнатата глава на дракона. Беше седнал със свити до гърдите колене и опрял златната си глава върху тях. Разпиляната коса забулваше лицето му. Изтощението бе надвило любопитството му. Седнах до него и облегнах гърба си в ледената стена. В съня си той промърмори нещо, размърда се и се облегна на мен. Нямах нищо против. Запитах се защо нападателят не е предпочел да прокара тунела си тук, по-близо до главата на създанието. Може би се беше страхувал, че драконът ще намери начин да се защити, дори и да е скован в леда?
Погледнах към тавана. Беше тъмносин, сякаш се взирах в дълбоки води. Някъде горе копаеше принц Предан заедно с Осезаващата котерия. Запитах се колко ли лед ни разделя. Колко ли дълго трябваше да останем тук с Шута, докато чуем и видим лопатите им? Сигурно цяло столетие. Не чувах нито гласове, нито шум от инструменти, нито забелязвах някакво движение. Със същия успех можеха да се намират и на другия край на света.
Преместих се по-близо до Шута. Тялото му отнемаше топлината ми. Бях ужасно уморен и гладен. С помощта на едно от новите си оръжия откъртих от стената парче лед и го засмуках. Прибрах светлинната кутийка на Праотците в раницата на Шута. Намерих парчето хляб, което ми беше оставил, и го изядох. Беше много вкусно и много малко. После облегнах глава върху главата на Шута и затворих за малко очи. И май заспахме.
Събудих се от собственото си треперене. Имах чувството, че костите ми се мъчат да излязат от ставите си. Всяко движение предизвикваше болка. Шутът бавно се свлече на леда, докато плясках с ръце и тропах с крака, за да ги съживя. Коленичих до него и го разтърсих с вдървените си ръце. Въздъхнах с облекчение, когато чух тихия му стон.
— Ставай — казах му. Говорех тихо, като проклинах глупостта ни да заспим на такова място. Ако някой се бе качил по стълбите, щеше да ни свари неподготвени и заклещени в ъгъла. — Хайде. Трябва да вървим. Трябва да намерим начин да се измъкнем оттук.