— Моля те — едва чуто отвърна той. — Спокойна смърт. Просто ще се плъзна в нея.
— Не. Ставай.
Той отвори очи. Нещо в изражението ми явно му показа, че няма да го оставя на мира. Разгъна се, скован точно като дървените кукли, които изработваше навремето. Вдигна ръце пред себе си и ги изгледа глупаво.
— Не ги чувствам.
— Ставай и се размърдай. Ще се съживят.
Той въздъхна.
— Сънувах толкова хубав сън. Че и двамата сме умрели тук и всичко е свършило. Не можехме да направим нищо повече и всички бяха съгласни, че сме се опитали и вината не е наша. Говореха мило за нас. — Отвори по-широко очи. — Как успя да станеш?
— Не знам. Просто стани и ти. — Търпението ми се изчерпваше.
— Опитвам се.
Докато се мъчеше да се изправи, разказах за откритието си в края на тунела. Показах му инструментите и той потръпна. С всяка моя дума идваше все повече на себе си. Накрая успя да стане и направи няколко несигурни крачки. И двамата се тресяхме от студ, но чувствителността в ръцете ми се възвърна. Разтърках грубо неговите, въпреки протестите му от болката. Когато бе в състояние отново да ги движи, му подадох ножа. Той го стисна несръчно, но кимна, когато му казах да го държи в готовност.
— Щом слезем по стълбите — казах, без да обяснявам колко ще е трудно, — ще тръгнем по главния коридор. Той е единствената ни надежда.
— Фиц — започна той, но ме погледна и млъкна. Знаех, че иска да ми каже колко безнадеждно е положението ни. Хвърлих прощален поглед към дракона. Той отново беше заспал отвъд границите на моето Осезание. Защо? — попитах го безмълвно. — Защо си тук и защо Елиания трябва да получи главата ти? После му обърнах гръб и тръгнах. Шутът ме последва по дългия път надолу.
Слизането се оказа по-ужасно и от изкачването. Бяхме още по-уморени, гладни и премръзнали. Не зная колко пъти се подхлъзвах и падах. Шутът се препъваше до мен, от обичайната му грациозност не бе останало нищо. Все очаквах да се сблъскаме с някой, който е тръгнал нагоре да мъчи дракона, но стълбището си оставаше синьо, студено, безмълвно и напълно безразлично към страданията ни. Когато ожаднявахме, къртехме парчета лед от стените и ги смучехме. Това бе единственото утешение, което можехме да си предложим.
Накрая стигнахме последното стъпало и внезапно се озовахме пред очакващия ни коридор. Със затаен дъх се промъкнахме да надникнем зад ъгъла. Не долавях никого, но присъствието на Претопени в тъмниците ми напомняше, че има и опасности, които Осезанието не е в състояние да открие. Коридорът обаче бе все така широк, пуст и притихнал.
— Да вървим — прошепнах.
— Няма да ни изведе навън — рече Шутът. Златистата му кожа бе станала болезнено мургава, сякаш животът вече го напускаше. Гласът му също бе някак мъртвешки. — Този коридор води към нея. Няма как да е иначе. Ако тръгнем по него, ще вървим към смъртта си. Не че имаме избор. Както сам каза, понякога всичките ни избори са лоши.
Въздъхнах.
— Тогава какво предлагаш? Да слезем при водата и да се надяваме, че някой ще дойде с лодка и ще успеем да го убием, преди той да е убил нас? Да се върнем при Претопените и да се оставим на тях? Или да се върнем при цепнатините и тъмното?
— Мисля… — започна несигурно той и ахна.
Обърнах се натам, накъдето сочеше.
— Черният мъж! — изпъшка Шутът.
Наистина беше той, същият човек, когото бяхме зърнали с Шишко. Стоеше на завоя в широкия коридор пред нас със скръстени на гърдите ръце, сякаш чакаше да го забележим. Беше облечен от глава до пети в черно — черна туника, черни панталони и черни ботуши. Дългата му коса бе черна като очите и кожата му. Както и миналия път, не оставяше никакъв отпечатък в Осезанието ми. Няколко мига се взира в нас, след което се обърна и закрачи бързо.
— Чакай! — извика Шутът и се втурна след него. Не знам откъде намери енергия да тича. Знаех само, че се мъкна след него и че ме пронизва болка всеки път, когато безчувствените ми крака докосват ледения под. Черният мъж хвърли поглед през рамо към нас и побягна. Сякаш тичаше с лекота, но въпреки това не се отдалечаваше. Краката му не издаваха нито звук.
Шутът бързаше, а аз се мъчех да не изоставам. Накрая и последните сили го напуснаха и той рязко забави ход. Черният мъж продължаваше да не се отдалечава. Бе все така пред нас като дразнещ ни призрак — виждахме го, но не можехме да го достигнем. Въпреки че вдишвах дълбоко, докато се олюлявах покрай Шута, не долавях миризмата му.
— Не е истински! Това е някакъв трик, фокус! — изпъшках. Искаше ми се да мога да повярвам на думите си.
— Не. Той е важен. — Шутът се задъхваше. Вече по-скоро се препъваше, отколкото тичаше. Хвана ме за ръкава и се опря за миг на мен, после се насили да продължи. — Никога не съм чувствал, че някой е толкова важен. Моля те, Фиц. Помогни ми. Трябва да го следваме. Той иска да го следваме. Не виждаш ли?