Не виждах нищо, освен това, че не можем да го настигнем. Помъкнахме се задъхани след него, без да го приближаваме, но и без да го губим от поглед. Коридорите, по които ни водеше, ставаха все по-широки и пищни. Пълзящи лози и цветя украсяваха ледените сводове на входовете. Черният мъж не поглеждаше настрани и не ни даваше време да се огледаме. Минахме покрай леден фонтан със застинала струя. Вървяхме по просторните коридори на великолепен леден дворец, но не видяхме жива душа, нито почувствахме топлина.
Накрая преминахме в ходене, като пробягвахме само по няколко крачки, за да не го изпускаме от очи, когато завиваше зад някой ъгъл. Нямахме дъх да задаваме въпроси. Шутът сякаш не мислеше за нищо друго, освен как да го настигне. Нямаше смисъл да го питам защо. Дори и да успеех да го направя, Шутът нямаше да ми отговори. Устата ми бе пресъхнала, сърцето туптеше в ушите ми, но въпреки това продължавахме да го преследваме. Черният мъж изглеждаше съвсем уверен, докато избираше пътя си през плетеницата коридори. Запитах се къде ли отиваме и защо.
И тогава той ни вкара в капана.
Така ми се стори. Отново беше завил и когато с Шута ускорихме крачка, за да не го изгубим, след ъгъла се натъкнахме на шестима въоръжени мъже. Зърнах за последен път Черния мъж в дъното на коридора. Той спря, а когато мъжете извикаха от изненада и се хвърлиха към нас, изчезна.
Изобщо не можехме да се защитаваме. Бяхме тичали твърде дълго и от дълго време бяхме лишени от храна, вода и сън. Сигурно нямаше да мога да се снася и от разгневен заек. Когато сграбчиха Шута, сякаш и последните му жизнени сили си отидоха. Ножът се изплъзна от безчувствената му ръка. Устата му се отвори, но той дори не успя да извика. Забих острието си във вълчата дреха на първия, който ми скочи. То се заби, но мъжът ме повали.
Главата ми отскочи от ледения под и пред очите ми избухна бяла светлина.
(обратно)Глава 21 В царството на Бледата жена
Религията на Белите ясновидци никога не е имала много последователи на северните острови, но известно време е била на мода сред джамайлийските благородници. Сатрапът Есклепий бил голям любител на пророческите книги и плащал пребогато на търговците, които можели да му осигурят копия на редките ръкописи. Поверявал придобивките си на грижите на жреците на Са, които му правели преписи. Казват, че често се съветвал с тях по следния начин: поднасял дар на Са, поставял въпроса си и избирал наслуки текст от някой ръкопис. След това медитирал върху него, докато не решавал, че е намерил решение.
Благородниците от двора му се стремели да му подражават и скоро се сдобили със свои копия на Белите пророчества и започнали да ги използват по същия начин. Известно време това занимание се радвало на огромна популярност, докато върховният жрец на Са не го обявил за идолопоклонство и богохулство. По негово настояване повечето свитъци били събрани и унищожени или предадени за строго съхранение на жреците.
Носят се слухове, че любовта на сатрапа към тези писания помогнала на едно момче със странно бледа кожа да си издейства аудиенция при него. Впечатлен от способността му да цитира свещените текстове и убеден, че помощта му е предсказана в няколко стиха, които младежът му разтълкувал, сатрапът му осигурил безплатно пътуване на един от робските кораби, заминаващ за Халкида.
Неизвестен автор, „Култовете на южните страни“На два пъти идвах в съзнание, преди окончателно да се свестя. Първия път двама мъже ме влачеха за ръцете по леден коридор. Втория път усетих, че лежа по корем и някой ми връзва китките на гърба. Третия път стражите отново ме влачеха. Този път упорито отказах да припадна отново, колкото и болезнено да беше. Замъкнаха ме в нещо като тронна зала. Беше изсечена в недрата на ледника, високият таван се поддържаше от дебели колони с канелюри. Стените бяха украсени с многобройни барелефи, славещи една и съща жена. Беше изобразена с меч в ръка на носа на кораб, с развяваща се на вятъра коса; стоеше над поразените си врагове, стъпила върху гърлото на някакъв мъж; седеше на трон и пръстът й сочеше свилите се от страх нещастници пред нея. Всички фигури бяха много по-големи от човешки ръст и се издигаха над нас, изпълнени с гняв и неумолими. Намирахме се в царството на Бледата жена.
Но дори тук, в сърцето на владенията си, тя имаше противник. През прозрачния синкав лед на тавана най-сетне успях да видя изцяло очертанията на онзи, заради който бях стигнал чак дотук. Безкрайното пътуване през коридорите ни бе отвело под дракона. Стори ми се, че дори мога да различа някакъв по-ярък правоъгълник, който сигурно бе нашият изкоп. Запитах се дали горе приятелите ни продължават да къртят леда, за да стигнат до скования дракон. Беше безсмислено да крещя към тях — все едно да се опитваш да крещиш не през една, а през три или четири дебели каменни стени.