— Нали не сте го повредили? Предупредих ви, че искам да ми го доведете непокътнат. Той е най-странното нещо на този свят, най-рядкото създание — фалшив Бял ясновидец. Макар че вече едва ли заслужава подобна титла. Вижте го само, целият е станал кафяв като увехнало цвете. Мъртъв ли е?
— Не, всевишна господарке. Само припаднал. — Гласът на стража, който отговори, беше нервен.
— Не вярвам. Поразтърсете го малко. Издръжлив е като котка и се обзалагам, че е също толкова трудно да бъде убит.
Отвори очи, Любими. Поздрави ме отново с усмивка и лек поклон, както направи навремето, когато беше бледо хилаво дете. О, какво сладко създание бе само, сякаш направено от разбит белтък, мляко и захар, същински сладкиш. С език на пепелянка!
Тя рязко се наведе напред и в гласа й се появи отрова. Сякаш събуден от омразата й, Шутът изпъшка и се размърда. С мъка вдигна глава и се огледа замаяно. И изведнъж разбра какво става. Помислих си, че ще закрещи, но той внезапно замръзна. Погледна към мен.
— Съжалявам. Ужасно съжалявам.
Бледата жена ни обърна гръб и отново се качи на трона си. Настани се, без да бърза, и се зави добре в кожите си. Когато реши, че й удобно, даде заповедите си.
— Този ден се очакваше отдавна. Не виждам защо трябва да бързам или да забавям удоволствието си от него. Честно казано, очаквах вие двамата да се явите пред мен година по-рано. На Петнистите им бе обещано много злато, но само ако доставят и двама ви невредими. А те явно не успяха да се справят. Някакъв глупав заговор за лично отмъщение обърка всичките ни договорки с тях. Оказаха се ненадеждни съюзници, с всичките си мръсни животни, които се въртят около тях и мърсят умовете им с животински мисли, все едно хора да се чифтосват с овце! Нищо чудно, че се провалиха. Изобщо не биваше да си губя времето с тях. Е, това вече няма значение. Тук сте, при това благодарение на собствените ми машинации, което прави нещата само по-приятни.
Облегна се, долепи изящните си длани една до друга и ни изгледа доволно.
— Покоите ви отдавна ви чакат. Стражи, заведете гостите ми в отредените им апартаменти и се погрижете нищо да не им липсва. Почивай и се отпусни, Фицрицарин. Скоро ще те повикам отново. Дотогава имаш ли някакви въпроси към мен? Не? Жалко. Рядко благоволявам да отговоря на въпроси, но за теб ще го направя. Защото мисля, че колкото повече знаеш, толкова по-добре ще разбереш как си бил лъган и подвеждан от нашия мил мошеник. Отведете ги, но нежно, много нежно. Не искам и косъм да падне от главите им.
При входа на голямата тронна зала ни разделиха. Шута го помъкнаха на една страна, мен — на друга.
— Фиц!
Внезапният му вик ме сепна и ме накара да се опъна на стражите си. Единият изви ръката ми почти нежно. Запънах пети в леда и се запързалях, тъй като продължаваха да ме мъкнат напред. Едва чух виковете на Шута.
— Зная съдбата си! Избирам да я посрещна! Следвай пътя си и не се съмнявай! Всичко ще е, както… — Думите му завършиха с приглушен вик, след което стражите ме замъкнаха зад един ъгъл и ме поведоха по поредния леден коридор.
— Къде го отвеждат? — попитах остро и получих нов пример за идеята на стражите за нежност — удар с брониран юмрук, който ме накара да се превия.
Спряхме пред ледена врата. Един от стражите извади някакъв дълъг инструмент и го пъхна в малък отвор. Чух как нещо изщрака и вратата се отвори. Хвърлиха ме вътре и паднах върху някакви кърпени еленови кожи. Стражът ме последва и аз се претърколих, за да избегна неминуемия ритник, но той само ме хвана за вързаните китки, дръпна ги така рязко, че едва не изкрещях, и неочаквано ги пусна. Ножът, с който преряза въжетата, успя да пореже и ръката ми, но стражът не обърна внимание.
— Не вдигай шум! — предупреди ме. — На нея не й харесва, а не ми се иска да идвам и да те карам да млъкнеш.
Ледената врата се затвори, преди да успея да измисля някакъв отговор. От предишния удар по главата още ми се виеше свят. Надигнах се и огледах стаята. Щом се уверих, че никакви Претопени не се спотайват по ъглите, отпуснах глава, затворих очи и се опитах да мисля…
Отворих очи. Бе минала минута, ден, може би седмица. Светлината си оставаше същата. Не ми идваха никакви полезни мисли и може би бях спал. Станах бавно, чувствах се като пребит. Но болежките ми бяха пометени от вълната безпокойство за Шута. Къде го бяха отвели и каква съдба го очакваше? Не можех да проумея защо не се съпротивлявахме по-силно, когато ни разделиха.
Бързо разучих килията си. Леглото бе дървен сандък със слама, върху която бяха метнати няколко одеяла. Кофа за естествени нужди в ъгъла. В друга имаше вода, покрита с ледена коричка. Парцалът до нея показваше, че може би е за миене. Еленови кожи по пода. Потупах дрехите си. Стражите явно бяха взели инструментите, докато съм бил в безсъзнание. Нямах никакви оръжия, дори малкият нож на Шута липсваше. Никакви прозорци, ако не се броеше процепът в заключената врата. Светлинен глобус високо на тавана, до който не можех да стигна. Никаква храна. Никакъв начин да измервам изминалото време. Отидох до „леглото“. Сетих се за стария съвет на Нощни очи — ако сънят е единственото утешение, което можеш да намериш, използвай го. Така ще си по-подготвен за онова, което те очаква.