— Сигурна съм, че искаш. Може би по-късно. След като поговорим. Кажи ми. Наистина ли вярваш, че той е Белият ясновидец, дошъл да насочи света в по-добра посока?
Повдигнах рамо. Никога не бях имал ясен отговор на този въпрос. Но въпреки това се чувствах като предател, когато отговорих:
— Винаги ми е казвал така.
— О, да. Но със същата лекота би могъл да ти каже, че е Изгубеният крал на Приказния остров. И на това ли щеше да повярваш?
— Никога не съм имал причина да се съмнявам в него. — Опитвах се да говоря уверено, но усещах съмнението, което пропълзя в сърцето ми.
— Нима? Разбирам. Е, тогава аз ще ти дам някои причини. — Пресегна се надолу и от някакъв невидим съд в пода взе шепа някакъв прах. Хвърли го в пламъците и от тях се надигна сладък аромат. Отдръпнах се назад и тя се разсмя. — Страхуваш се, че се опитвам да те упоя ли? Не е нужно. Собствената ти логика и здрав разум ще те убедят. Така. Твоят приятел ти е казал, че е Белият ясновидец. Макар да не може да се отрече, че вече не е бял. Нали ти е казвал, че истинските Бели ясновидци си остават бели през целия си дълъг живот? Не? Е, тогава аз ти го казвам. Ние сме потомци, както вероятно си научил или не, на истинските Бели от легендите. Те били великолепен народ, отдавна изчезнали от този и от всички други светове. Бели като мляко и невъобразимо мъдри. Защото предвиждали бъдещето. Но всеки, който има достатъчно ум, за да събере две и две, може да разбере, че никое бъдеще не е твърдо установено. Във всеки миг се появяват безкрайно много възможности и всяка от тях може да бъде променена дори и от паднало листенце на роза. Въпреки това някои са по-вероятни от други, а има и толкова вероятни, че приличат на дълбоки канали, по които се носи времето. В дълбока древност, много преди да се появите вие, ние, Белите, сме разбрали това и сме започнали да разбираме също, че чрез действията си можем да повлияем на това кое от тези бъдеща ще се сбъдне. Разбира се, не можем да го гарантираме със сигурност, но сме в състояние да използваме знанията си, за да насочим хората в посоки, които постепенно ще отклонят потока на времето в по-тихи и безопасни води, в които всички да живеят благополучно. Разбираш ли какво ти казвам, Фицрицарин?
Кимнах бавно. Въпреки думите й благоуханният дим от мангала ме предразполагаше към нея. Усещах ароматната й кожа и фината й бяла коса, прибрана на плитки. Знаех как изглежда тялото й и мисълта набъбваше в мен като пролетна пъпка. Въздъхнах и тя се усмихна. Стори ми се, че вече е по-близо до мен, без дори да е помръднала.
— Да. Така е. Помисли само как дойдохте тук, как влязохте в крепостта ми и сами ми се поднесохте на тепсия. Знаех, че един ден ще притежавам и двама ви. Но въпреки това начинът, по който попаднахте тук, беше неясен. Затова се заех да променя бъдещето, като използвах всяка възможност, която би могла да ви доведе при мен или да сложи край на живота ви. Да, агентите ми се споразумяха със Славен да се погрижи някои от средствата, които биха могли да са ти от полза, да останат недостъпни за теб. На мнозина от Претопените също им бе дадена цел — да намерят теб или Искрен и да ви убият. Всички се провалиха, но аз въпреки това не се отказах. Изпратих Хеня в Бъкип и подкупихме Петнистите да ви заловят и да ви доставят тук. Но и те не свършиха работа. Отново хвърлих мрежите си и ти пратих пая с делвенова кора, за да потисна магията ви. Но само ти яде от него и този план също пропадна. Залових хората, които Сенч бе пратил за продоволствия, тъй като знаех, че ще трябва да тръгнеш след тях. Но преди да успея да те заловя, ти най-ненадейно изчезна. Само за да дойдеш сам при мен. Това е силата на потока на времето, Фицрицарин. Идването ти при мен бе почти неизбежно. Можех да се доверя на късмета да те доведе тук. Но Белите трябва да опитат всичко възможно, за да осигурят бъдещето, което искаме да видим. И дори когато знаехме, че расата ни изчезва от света, ние се опитахме да стигнем напред във времето, за да сме сигурни, че няма да изгубим цялото си влияние. Разбираш ли, ясновидската способност на Белите ги предупредила, че един ден ще загинат и че светът ще трябва да се лута сам напред и да прави грешки. Но един от тях, жена, чиито видения били по-ясни дори от тези на себеподобните й, разбрала, че влиянието им може да продължи, ако тя доброволно смеси кръвта си с кръвта на обикновен смъртен. Така и направила. Тръгнала по света и когато намирала достоен герой, зачевала от него. Родила шест сина и шест дъщери, и всяко от децата й приличало съвсем на човек. Когато си отишла от този свят, тя била напълно удовлетворена. Защото знаела, че когато потомците на децата й се срещнат и се съединят в любовния акт, ще се ражда Бяло дете. Така тяхната мъдрост и пророчески дарби нямало да бъдат изгубени за света. Не е ли хубава приказка?