— Шутът каза, че на света може да има само един Бял ясновидец.
— Шутът… ах, какво очарователно галено име. — Тя се усмихна и бледите й устни се извика като лък от слонова кост. — И толкова подходящо. Учудена съм, че ти позволява да го наричаш така. — Въздъхна леко. — Предполагам, трябва да си поласкан, че е бил толкова честен с теб. Да. Само един Бял ясновидец може да управлява. И за тази епоха Белият ясновидец съм аз, разбира се. Той е нещо като изрод, роден не в положеното му време. Предполагам, че именно затова потъмнява. Ако беше останал в храма до потъмняването си, нямаше да причини нищо лошо. Но пазителите му винаги бяха твърде меки с него, твърде много се доверяваха на очарователното малко създание. И така той успя да се измъкне от тях и тръгна из света да прави пакостите си. Да видим дали ние с теб ще успеем да поправим някои от тях. Кажи ми. Каква е онази ужасна съдба на света, която го плаши толкова много, че е решил да изправи жалкото си влияние срещу моето?
— Не знам точно — признах след кратко мълчание. — Време на мрак и зло.
Тя измърка като доволна котка.
— Е, аз ще говоря по-ясно от него. Страхува се от епохата на човека, когато най-силните ще владеят света и ще подчиняват на волята си хаоса и безредието. Така и не разбрах защо смята това за зло. Това е моята цел. Да имаме ред и благосъстояние, да могат силните да раждат силни деца, които да продължат след тях. Ако успея, ще се погрижа властта в света да бъде уравновесена. Моите бедни островитяни са лишени от всички добри неща. Трябва да обработват каменисти земи през хилавите и студени лета, да преживяват от онова, което успеят да измъкнат от суровото море. Въпреки това те станаха силен народ, заслужаващ по-добра участ. Дойдох, за да се опитам да им помогна. Не можеш да отречеш, че това ще е голяма добрина за света. Но твоят смугъл приятел смята, че има по-възвишени идеи. Наред с другите глупости си мисли, че властта на хората над света трябва да бъде проверявана чрез конкуренция. Каза ли ти това?
— Спомена нещо такова.
— Наистина ли? Изненадана съм. Какво велико добро според него ще се получи от възстановяването на огромен хищник, който гледа на целия свят като на ловно поле? Хищник, който не признава граници, не се съобразява със собственост и смята човечеството в най-добрия случай за полезно, а много по-често — за източник на храна? Кажи ми. Харесва ли ти идеята сънародниците ти да се превърнат в добитък за грамадните люспести зверове?
— Не особено.
Това бе единственият възможен отговор на подобен въпрос, но отново се почувствах като предател. Внимателно подбраните й думи успяваха да засеят в мен семената на несигурността.
Тя се разсмя, доволна от чутото, и се настани още по-близо до мен.
— Разбира се, че не. Никой не би го поискал. Аз може и да съм Бяла, но родителите ми бяха хора.
Опитах се да възразя.
— Но именно ти прати островитяните с техните Алени кораби срещу нас. Те палеха, грабеха и Претопяваха сънародниците ми. Това не беше добро.
— И си мислиш, че аз съм ги подбудила ли? О, ама че сбъркана представа. Аз ги задържах, мили приятелю. Не им позволих да задържат земите, които завладяха. Видя Кебал Тестото. Прилича ли ти на човек, който е осъществил мечтите си за завоевания и грабежи? Не, разбира се. Кой го постави там, където се намира сега? Аз. Как можеш да гледаш това и да смяташ, че съм враг на народа ти?
Нямах отговор на това. Извърнах се и се загледах в мангала. Отново почувствах гъдела на Умението и чух, или поне така ми се стори, далечната музика на Шишко. Казах си, че си въобразявам — та нали Умението ми бе мъртво. Усетих докосването на хладната й ръка по бузата си и тя обърна главата ми, за да ме погледне в очите. Замислих се за бялата колона на шията й. Колко ли мека би била под пръстите ми.
Тя заговори, без да сваля очи от мен:
— Твоят Шут не те е излъгал, когато е казал, че Белите ясновидци идват, за да отклонят историята от установения път. Направих всичко по силите си. Не можех напълно да променя хода на събитията, но се опитах. Алените кораби нападнаха крайбрежието ви, но не завладяха земите ви. — Говореше просто и разумно. Усещах думите й около себе си като паяжина. — Когато предатели от вашите хора продадоха на търговците на Кебал книги за вашата магия, не можех да му попреча да я изучи и да се опита да я обърне срещу вас. Но част от вината за това трябва да поемат сънародниците ти. Та нали именно те продадоха свитъците? И защо го направиха? Защото един по-млад син с безспорно кралско потекло желаеше повече власт за себе си. Знам, че не харесваше Славен. Не го беше грижа за теб. Част от него разбираше колко необичайно създание си, каква рядкост е раждането ти във всички преплетени линии на времето. Почти инстинктивно той се опита да се отърве от теб, за да може времето да потече по определения му канал. Помисли си. Славен тайно имаше вземане-даване с островитяните. Ако беше дошъл на власт, това щеше да стане по-открито. Островитяните щяха да бъдат добре дошли на бреговете ви като търговци, а не като нашественици, и това щеше да е от полза за всички. Толкова ужасно ли изглежда? Можеше да се случи, ако не бяха машинациите на твоя Шут. Ще бъда откровена с теб. Онзи мир и благоденствие биха изисквали искрата на живота ти да угасне рано. Но можеш ли честно да кажеш, че подобна цена би била твърде висока? Ти винаги си бил готов да рискуваш живота си заради своята фамилия. Нима Славен не бе част от нея, нима не бе толкова Пророк, колкото си и ти? Ако беше умрял бързо и безболезнено заради него, нима това не би била достойна за почит жертва?