Тя стана, съблече робата си и я остави да падне на пода. Копринената риза я последва. Стоеше пред мен, светлината на мангала танцуваше по тялото й. Жълтото сияние докосваше белотата й, позлатяваше извивките на тялото и лицето й. Белите й гърди бяха кръгли и тежки. Вдигна ги, за да ми ги покаже, претегли ги в ръце, покани ме да ги вкуся. Бавно се отпусна до мен, облегна се назад и отвори ръце и бедра.
— Ела при мен. Знам всичко, което си желал някога, и ще ти го дам. — Отпусна глава на облегалката на канапето. Безцветните й очи гледаха през мен и отвъд мен.
Истинността на думите й бучеше в мен заедно с бушуващата ми кръв. Станах и се замотах с дрехите си. Тя погледна надолу да види какво ще й предложа.
И в този миг рязко вдигнах защитните си стени както никога досега и блокирах коварните пипалца на влиянието й. Хвърлих се към нея, както беше очаквала, но ръцете ми се впиха в млечнобялото й гърло, докато коляното ми рязко се забиваше в нежно заобления й корем. Почувствах как Умението й ме заблъска заедно с юмруците й. Знаех, че имам само една възможност да я сграбча, и познах ледения миг, в който я изпуснах. Трябваше да се сетя, че не само прилича външно на Шута, но и притежава необичайната му сила. Не се нуждаеше от стражите си, когато наведе брадичка надолу, за да ми попречи да я удуша. Сви ръце между лактите ми и ги разпери широко, освободи се от хватката ми, метна ме назад и аз блъснах мангала. Във всички посоки се разлетяха горящи въглени. Тя вдигна ръце и белите глобуси внезапно блеснаха и изпълниха стаята със светлина. Стражите се хвърлиха върху мен, същински порой въоръжени мъже. Със сигурност знаех, че ще бъда надвит, и би трябвало да проявя мъдрост и да се предам. Но в същия миг видях Шута със запушена уста и проснат като трофей на ледената стена, и в мен се надигна ярост, каквато не бях изпитвал от времето, когато се сражавах със секирата си срещу нашествениците от Алените кораби.
Прекатуреният мангал изгори ръцете ми, когато го сграбчих и го запратих срещу противниците си. Очаквах да ме убият и се биех без никакви задръжки. Мисля, че затова им бе нужно толкова много време, за да ме укротят. Бяха по-сдържани от мен и ми нанесоха много по-малко рани, отколкото аз на някои от тях. Знам, че счупих ключицата на един, защото чух как изхрущя, помня, че изплюх парче от ухо, но както се случва с всички битки, в които съм бил в подобно състояние, спомените ми са разпокъсани и неясни.
Ясно си спомням, че изгубих. Разбрах, че всичко е свършило, когато лежах по корем, притиснат от трима души. Устата ми бе пълна с кръв, част от нея бе моята собствена. Никога не съм се колебал да използвам зъбите си в схватка, откакто се бях свързал с вълка. Лявата ми ръка вече не ме слушаше. Когато ме вдигнаха на крака, тя увисна покрай тялото ми. „Извадена е от ставата“, помислих с отвращение и зачаках болката да се сети за мен.
Почти успях да стигна до краката на Шута. Вдигнах очи към него. Беше прикован за ледената стена като пеперуда, с широко разперени ръце; дори главата му се държеше изправена от метална скоба около шията му. Бяха затъкнали парцала толкова силно, че от ъгълчето на устата му се спускаше струйка кръв и капеше върху ризата му. Явно бяха преровили раницата му, защото носеше Петльовата корона — дървеното украшение бе нахлупено върху главата му до ушите. Очите му бяха отворени и знаех, че е видял всичко. Бледата жена бе устроила това представление, за да го измъчва — именно това бе целта на опита й да ме прелъсти. Когато погледите ни се срещнаха, ми стана ясно, че разбира, че не съм го предал нито за миг. Забелязах как върховете на пръстите му помръднаха едва-едва. Той също бе усетил коварната й атака срещу мен чрез моето събуждащо се Умение.
— Опитах! — извиках, докато главата му се навеждаше, доколкото позволяваше скобата, а очите му започваха да се затварят.
Стражите се бяха позабавлявали с него. Кървави петна бяха избили по дрехите му и слепваха косата му. Сега беше прикован неподвижен и със запушена уста за леда, измъчван със студа, който винаги бе ненавиждал. Дали беше предсказал такъв бавен и леден край за себе си? Затова ли така се ужасяваше от студа?
— Отведете ги в тронната зала!
Гласът на Бледата жена бе като пукащ се лед. Завъртях глава към нея. Вече беше успяла да се облече. Долната й устна започваше да подпухва, няколко кичура падаха върху лицето й. Това бяха плодовете на убийствената ми атака срещу нея. Въпреки това не ми беше до веселба, когато стражите ме сграбчиха грубо, без да ги е грижа, че едната ми ръка виси като чужда. Жалните викове на Шута ме последваха, докато го откъсваха от оковите му.
Коридорите изглеждаха по-дълги и по-бели в сравнение с преди, сякаш глобусите светеха по-ярко от яростта на крачещата пред нас жена. Не срещнахме много хора, но всички се свиваха покрай стените, докато тя минаваше покрай тях. Опитах се да запомня в каква посока върви и къде завива — казвах си, че когато се измъкнем с Шута, трябва да знаем накъде да бягаме. Беше безсмислено — както усилието да запомня пътя, така и да подхранвам празни надежди. Всичко бе свършило, с нас бе свършено и това бе краят. Шутът щеше да умре, аз щях да умра с него и всичко, към което се стремяхме, щеше да приключи в кръв и безполезна смърт.