— Все едно да бях умрял онзи първи път, когато Славен ме погледна и предложи на Искрен да бъда тихомълком премахнат.
Не знаех, че съм произнесъл тези думи на глас, докато единият от стражите не ме сръга грубо и не ми викна да си затварям плювалника.
Трудно ми бе да се съсредоточа, още по-трудно — да превъзмогна страха си, но все пак свалих защитните си стени, събрах нищожната си сила и се опитах да се свържа с Предан, за да ги предупредя и да ги помоля за помощ. Бях като човек, който потупва дрехите си и се мъчи да открие в кой джоб е прибрал кесията си. Магията ми беше изчезнала и не можех да я използвам. Бях лишен дори от това последно оръжие.
Когато влязохме в залата, Бледата жена вече бе заела трона си. Неколцина от слугите й се бяха подредили покрай стената. Гледаха безстрастно, докато ни влачеха покрай тях. Отново ни натиснаха да паднем на колене. Бледата жена дълго ни гледа, без да каже нищо. После посочи с тясната си брадичка Шута.
— Дайте този на дракона. Може да заеме мястото на Телдо. А другият да гледа.
— Не! — изкрещях и един юмрук в ухото ми ме просна върху леда.
Докато го влачеха напред, Шутът не издаде нито звук. Когато доближиха един от окованите пленници, стражът най-прозаично изтегли меча си и го заби в нещастника. Човекът не умря бързо, но и не вдигна голяма олелия. Мисля, че по-голямата част от него вече бе преминала в дракона и от духа му беше останало съвсем малко, за да оплаква края на тялото. Умирайки, той падна върху дракона и се свлече по каменния му хълбок. Няколко мига кръвта му бе яркочервено петно върху камъка. После, както пясъкът попива водата, камъкът всмука кръвта и люспите в тази част се очертаха по-ясно от преди.
Двамата стражи се движеха вещо, като внимаваха да не докосват каменния дракон, докато сваляха оковите от трупа. Единият погледна кралицата си и когато тя кимна, отряза едната ръка при рамото, сякаш разфасоваше пиле, преди да го сложи в тенджерата. Без да гледа, метна крайника към Кебал Тестото. Прииска ми се и аз да не бях гледал. Лудият крал опъна веригата си, сграбчи окървавената ръка и я заръфа, както гладно куче се нахвърля върху парче месо. Извърнах глава. Призля ми.
Но най-лошото тепърва предстоеше. Стражите ме хванаха по-здраво, трети пристъпи, за да хване вързаната ми на опашка коса. Стражите на Шута го поведоха напред. Той не оказа съпротива. Лицето му бе като на човек, останал почти без кръв, сякаш вече не можеше да чувства ужас или болка, а само приближаването на смъртта. Приковаха глезена и китката му към дракона. Ако стоеше полунаведен, със свити колене и лакти, Шутът можеше да избегне контакта с жадния камък. Самата поза беше мъчение и никой не можеше да издържи дълго в нея. Рано или късно щеше да се умори, да падне върху дракона и да му даде нещо от себе си.
Очакваше го бавна смърт чрез Претопяване.
— Не — изпъшках, когато осъзнах какво става. — Не! — изревах на Бледата жена. — Каквото и да е. Ще направя каквото поискаш от мен, само го пусни!
Тя се облегна назад в кожите си.
— Ама че досада. Твърде бързо се предаваш, Фицрицарин Пророк. Дори не изчака да видиш демонстрацията. Е, аз няма да си откажа това удоволствие. Дрет! Представи го на дракона ми.
Назованият страж пристъпи напред с меч в ръка.
— Не! — изкрещях и отчаяно се опитах да се отскубна, когато Дрет опря острието в кръста на Шута и го побутна към дракона.
Задържа го само за миг. Шутът не изкрещя. Може би мечът не му причини болка. Но веднага щом мъжът отдръпна оръжието си, Шутът се дръпна от камъка, като човек отдръпва ръката си от горящ въглен. Увисна треперещ на късите си вериги, без да издаде нито звук. Видях за миг очертанието на тялото на приятеля ми върху кожата на дракона, преди той да всмуче спомените и чувствата му. После силуетът избледня.
Запитах се какво ли е изгубил Шутът от тази кратка целувка на камъка. Летен ден от детството, разговор между Умен и Сенч край камината в стаята на стария крал? Или някакво наше общо преживяване, което сега бе изчезнало завинаги? Щеше да помни, че това нещо се е случило, но Претопяването щеше да изтрие значението му. Нашето приятелство и всичко, което означавахме един за друг, бавно щеше да бъда заличено от ума му, преди да умре. Накрая нямаше дори да помни, че е бил обичан, за да стане краят му по-лек. Вдигнах очи към Бледата жена. Стори ми се, че попива страданията ми, както драконът бе всмукал откраднатите от Шута моменти.