— Какво искаш от мен? — попитах я. — Какво?
— Само да избереш най-лесния път и да изиграеш най-вероятната си роля в идващите дни — спокойно отвърна тя. — Няма да ти е трудно, Фицрицарин. В почти всяко бъдеще, което съм видяла, ти се съгласяваш с искането ми. Изпълни заръката на твоя принц, на Сенч, на нарческата. И моята. Вземи главата на Айсфир. Това е. Помисли си за доброто, което ще извършиш. Сенч ще е доволен, твоята кралица ще получи съюз с Външните острови. Ще бъдеш герой в очите й. Предан и нарческата ще могат да се наслаждават на любовта си. Не искам нищо трудно от теб, само да направиш онова, което очакват от теб приятелите ти.
— Не убивай Айсфир! — жално извика Шутът.
Бледата жена въздъхна, сякаш бе изгубила търпение от някакво невъзпитано дете.
— Дрет. Той иска отново да целуне дракона. Помогни му.
— Моля те! — изкрещях, когато онзи бавно изтегли меча си. Освободих главата си от хватката на стража и я сведох покорно. — Моля те, недей! Ще убия Айсфир. Ще го направя.
— Разбира се, че ще го направиш — сладко се съгласи тя, когато върхът на меча потъна в гърба на Шута.
Той се съпротивляваше дори когато по ризата му изби кръв.
— Фиц! Тя държи в плен майката и сестрата на нарческата. Видяхме ги, Фиц. Те са Претопени! Елиания и Пиотре изпълняват волята й, за да купят смъртта им!
И после изкрещя от болка, предаде се пред меча и се просна върху дракона. Целият се разтресе, а мечът на стража сякаш го задържа цяла вечност долепен до камъка. Щях да закрия очи, ако ръцете ми бяха свободни. Затворих ги пред непоносимата гледка. Когато писъкът престана и отворих очи, тялото на приятеля ми бе очертано в сребро върху дракона. По-скъпоценните от кръвта спомени, които го правеха такъв, какъвто е, бяха потънали в бездушния камък. Шутът стоеше с напрегнати мускули и опъваше веригите, за да не докосва статуята. Чух тежкото му дишане и се замолих да не проговори отново, но той го направи.
— Тя ми ги показа! За да ми покаже какво ще направи с мен. Не можеш да ме спасиш, Фиц! Но не позволявай всичко това да е напразно. Не изпълнявай…
— Пак — каза тя с нещо средно между отегчение и развеселеност от упоритостта му.
Дрет пристъпи напред. Отново мечът, отново бавното безмилостно побутване. Наведох глава, когато приятелят ми изкрещя. Ако можех да умра в този момент, щях да го сторя. Щеше да е по-лесно, отколкото да слушам как го мъчат. Много по-лесно от ужасното бездушно облекчение, че не съм на негово място.
Когато писъците му спряха, не вдигнах очи. Не можех да го направя. Нямаше да кажа нищо повече на нея или на Шута, нищо, което би могло да го провокира да заговори отново и да си навлече още наказания. Гледах как капките пот падат от лицето ми върху леда и изчезват. Точно както Шутът изчезваше в дракона. Любими. Опитах да излъча тази дума към него, да му дам малко от силата си, но усилието ми бе напразно. Непостоянната ми магия, отровена от елфовата кора, бе изчезнала.
— Мисля, че те убедих — сладко отбеляза Бледата жена. — Но ще го кажа съвсем ясно. Избираш сега. Животът на Айсфир или този на твоя Любим. Ще те освободя, за да убиеш дракона. Изпълни волята ми и ще ти върна приятеля. Или каквото е останало от него. Колкото по-бързо действаш, толкова повече от него ще получиш. Забавиш ли се, може да бъде напълно Претопен. Но не мъртъв. Обещавам ти. Не мъртъв. Разбираш ли ме, Фицрицарин Пророк, малки кралю-убиец?
Кимнах, без да я поглеждам. Бях награден с юмрук в ребрата и успях да вдигна глава.
— Да — отвърнах тихо. — Разбирам.
Не смеех да погледна към Шута.
— Отлично.
В гласа й звучеше неприкрито задоволство. Вдигна очи към прозрачния таван и се усмихна.
— Ето, Айсфир — високо рече тя. — Той разбира. И ще те довърши.
Обърна се към стражите ми.
— Изхвърлете го през северния комин. Там го пуснете. — И сякаш усетила объркването ми, ме погледна в очите и се усмихна мило. Не знам как ще намериш хората си. Знам само, че ще успееш. И че ще убиеш дракона. Сега всичко е съвсем ясно за мен. Няма друг път. Върви, Фицрицарин. Изпълни волята ми и откупи своя Любим. Върви.
Не се сбогувах с Шута, докато ме извеждаха. Страхувах се, че по някакъв начин ще реагира на заминаването ми и ще си спечели още една целувка от каменния й дракон. Стражите ме поведоха бързо през ледения лабиринт и нагоре по безкрайно стълбище, което накрая свърши в нещо като ледена пещера, кухина между скалата и ледника. Двама ме държаха на колене, докато третият разчистваше снега и скрежа, който закриваше входа. След това ме изправиха и ме избутаха навън.
(обратно)