Съдбата на Шута

Глава 22 Събиране

… че престолонаследникът Рицарин далеч не е синът, който очакваше крал Умен. Както можеш да си представиш, това наскърбяваше неимоверно добрия ми съпруг, но, както винаги, принц Славен направи всичко по силите си да бъде утеха за любимия си баща. Мое прискърбно задължение бе да съобщя на милорд и на нашия блуден син, че тъй като е напълнил страната с копелета (защото щом е налице едно, няма съмнение, че има и други), херцозите на Вътрешните херцогства изразяват съмнение, че Рицарин е достоен да наследи престола на баща си. Ето защо Рицарин бе убеден да отстъпи.

Не успях обаче да убедя милорд, че присъствието на това незаконородено дете в замъка Бъкип е оскърбление към самата мен и към всяка порядъчно омъжена жена. Той твърди, че ако бъде ограничавано в рамките на конюшнята и се намира под грижите на коняря, момчето няма да се набива на очи и не би трябвало да ни безпокои като физическо доказателство за провала на лорд Рицарин.

Напразно го увещавах да намерим по-категорично решение…

Писмо на кралица Желана до лейди Божур Тилтска

Излязохме от някаква цепнатина на стръмен склон. Стражите ми се разсмяха. Преди да разбера причината за веселието им, полетях в студената тъмнина и се проснах върху замръзналия сняг. Разбих кората, успях да запазя равновесие и скочих на крака. Мракът ме заобикаляше от всички страни и още след първата крачка се препънах, паднах, пързулнах се надолу, пак се изправих, паднах и отново се пързулнах. Бях облечен само във вълнената роба и филцовите обувки, които ми бе дала Бледата жена. Изобщо не ме предпазваха от студа. Снегът полепна по мен, разтопи се по изпотеното ми лице и бързо започна да изстива. Лявата ми ръка висеше безполезно. Успях да се изправя и погледнах назад и нагоре към мястото, от което ме бяха изхвърлили. Облаци скриваха нощното небе, духаше обичайният вятър. Не видях никакъв признак за вход в царството на Бледата жена. Ясно бе, че навятият сняг скоро ще затрупа следите ми.

Ако не се върнех веднага, никога нямаше да намеря мястото.

Но и да го направех, каква полза? Лявата ми ръка бе неизползваема, нямах никакви оръжия.

Но каменният дракон бавно поглъщаше Шута.

Станах и се запрепъвах нагоре, мъчех се да намеря собствената си следа. Склонът бе твърде стръмен. Останах с впечатлението, че драпам на едно място, а ставаше все по-студено и по-студено. Отбих от следата си и отново опитах да продължа нагоре. Вълнената ми дреха ставаше все по-тежка от полепналия сняг и изобщо не пазеше голите ми крака. Паднах и се затъркалях надолу, притиснал ранената си ръка плътно към себе си. Известно време останах да лежа задъхан. А когато с мъка се изправих, забелязах долу в ниското малка жълта светлинка.

Взирах се в нея, мъчех се да разбера какво е. Светлинката се клатушкаше в ритъма на вървящ човек. Беше от фенер и някой го носеше. Възможно бе да е някой от хората на Бледата жена. Но какво по-лошо можеха да ми направят от онова, което вече ми бяха направили? Може пък да беше някой от нашия лагер. Или пък някой съвсем друг човек.

Изкрещях през вятъра. Фенерът спря. Изкрещях отново и отново — и внезапно фенерът отново се задвижи. Към мен. Отправих молитва към всички богове, които са склонни да ми помогнат, и започнах да се плъзгам и препъвам надолу. Правех една крачка, пързалях се три и скоро вече тичах, като се опитвах да подскачам, за да не се просна по лице. Фенерът бе спрял в подножието на склона, но когато бях почти толкова близо, че можех да различа силуета на човека, светлината отново се заклатушка. Отдалечаваше се, оставяше ме сам. Извиках, но човекът не спря. Изпълни ме огромно отчаяние. Не бях в състояние да вървя повече, но трябваше. Зъбите ми тракаха, цялото тяло ме болеше, сякаш студът правеше още по-чувствителни синините от побоя, а онзи ме изоставяше. Помъкнах се с олюляване след него. Извиках още два пъти, но фенерът не спря. Опитах се да забързам, но като че ли не го доближавах. Стигнах мястото, където бе спрял за момент, след което тръгнах по неравната му следа в снега. Движението стана малко по-леко.

Нямам представа колко дълго съм вървял. Тъмнината, студът и болката в рамото превръщаха всичко в безкраен кошмар насред нощта и вятъра. Краката ме боляха, после започнаха да се вкочаняват, студът изгаряше прасците ми. Следвах светлината по склона, после по някакъв хребет и през дълбокия сняг в дерето след него, след което започна дълго и бавно катерене по нов склон. Не чувствах краката си и не знаех дали безполезните обувки са все още на тях. Робата се развяваше от вятъра и шибаше прасците ми със замръзналите си краища. И през цялото това време знаех, че Шутът е все още прикован към дракона и отчаяно се мъчи да не докосва камъка, който можеше да го лиши от всичко човешко.