И тогава като по чудо фенерът спря. Който и да беше водачът ми, ме чакаше на билото, към което се изкачвахме. Извиках отново с раздраното си гърло и се напънах да вървя по-бързо. Приближавах все повече и повече, навел глава срещу вятъра, който на високото хапеше още по-зло. Когато накрая вдигнах очи да преценя колко ми остава, ясно видях кой държи фенера и ме очаква.
Черният мъж.
Изпълни ме безименен ужас, но след като го бях следвал дотук, какво друго ми оставаше, освен да продължа? Приближих още повече — дотолкова, че когато той вдигна фенера, успях за момент да различа орловите черти под черната му качулка. Той остави фенера в краката си и зачака. Притиснах ръката си до гърдите и упорито се помъкнах нагоре. Светлината ставаше все по-ярка, но Черният мъж вече не се виждаше никъде до нея. Когато стигнах фенера, открих, че е поставен върху подаваща се от снега скала.
Черният мъж бе изчезнал.
С помощта на дясната си ръка отпуснах лявата колкото се може по-внимателно. Остра болка прониза рамото ми, когато то пое цялата й тежест, но стиснах зъби и се опитах да не й обръщам внимание. Взех фенера, вдигнах го високо и изкрещях. Черния мъж го нямаше никакъв, виждах единствено носения от вятъра сняг. Продължих напред по следата му. Тя свърши на оголения от вятъра хребет. Но в следващата долина, не много далеч под мен, видях слабо осветените палатки на лагера ни и незабавно изхвърлих всякакви мисли за водача ми. Долу бяха приятелите, топлината и вероятното спасение за Шута. Запрепъвах се през снега към палатките, виках Сенч. При втория ми вик Лонгуик изрева предупредително — питаше кой идва.
— Аз съм, Фиц. Тоест — Том. Аз съм!
Съмнявам се, че е разбрал думите ми. Бях прегракнал от крещене и надвикване с вятъра. Спомням си огромното облекчение, когато видях как останалите изскачат от палатките и вдигат високо фенери. Олюлях се и се плъзнах надолу към тях, а те се хвърлиха към мен. Разпознах силуета на Сенч, после и на принца. Дундестия Шишко го нямаше и мъката се надигна в гърдите ми. Накрая се озовах достатъчно близко до тях, за да могат да ме чуят.
— Аз съм, Том. Измръзнал съм. Къде е Шишко, намерихте ли Шишко?
Между тях се появи широкоплещест мъж и закрачи напред, без да обръща внимание на опитите на Лонгуик да го спре. Изтича три крачки към мен и с потрес долових миризмата му миг преди да ме сграбчи в мечешката си прегръдка. Въпреки болката в рамото не се съпротивлявах. Отпуснах глава на рамото му и го оставих да ме крепи. От години не се бях чувствал в по-голяма безопасност. Изведнъж ми се стори, че всичко ще е наред, че всичко ще се оправи. Сърцето на глутницата бе тук и никога нямаше да позволи да ни се случи нещо лошо.
— Виж го само! — гневно заговори Бърич на Сенч през главата ми. — Винаги съм знаел, че не биваше да ти го поверявам! Винаги!
В избухналия хаос продължавах да стоя на вкочанените си крака, без да обръщам внимание на пороя въпроси.
— Спокойно, момче — заговори Бърич в ухото ми. — Тук съм да ви върна у дома, теб и моя Пъргав. Трябваше да се върнеш още преди години. Какви си ги мислил? И мислил ли си изобщо?
— Трябва да убия дракона — казах му. — Колкото се може по-скоро. Ако убия дракона, тя ще запази Шута жив. Трябва да отсека главата на Айсфир, Бърич. Трябва.
— Щом трябва, ще го направиш — успокои ме той. — Но не точно сега. — Обърна се към Пъргав. — Стига си се блещил, момче. Донеси сухи дрехи и приготви храна и горещ чай. Бързо.
С благодарност се оставих в силните му ръце, на които винаги се бях доверявал. Той ме поведе през насъбралите се зяпащи мъже към шатрата на принца. Заля ме вълна от облекчение, като видях Шишко — седеше сънен на постелката си. Изглеждаше просто уморен и дори сякаш се радваше да ме види, поне докато не му казаха да ми отстъпи леглото си. Излезе с Лонгуик, но бе доста намусен. Оказа се, че се е свързал със Сенч и принца веднага след като паднахме в цепнатината и Сенч незабавно пратил Лонгуик и Кокъл да го върнат. Прекарал мизерна и студена нощ на шейната, уповавайки се единствено на Умението си. Когато спасителите стигнали до него, не открили нито следа от лорд Златен и мен, с изключение на хлътналия сняг, който вече бил затрупал цепнатината.
Седнах на постелката на Сенч, замаян от студа и изтощението. Бърич говореше, докато разпалваше малкия огън в гърнето. Дълбокият му глас и ритъмът на речта му бяха позната утеха от детството. Известно време само го слушах, без да обръщам внимание на думите, после осъзнах, че ми докладва точно както аз някога бях докладвал на него. Щом решил, че трябва да ни прибере с Пъргав у дома, дошъл тук колкото се може по-бързо и съжалявал, ужасно съжалявал, че се е бил забавил толкова много. Самата кралица му помогнала да намери кораб до Аслевял, но никой от екипажа не посмял да стъпи на острова. Когато слязъл на сушата, опитал да убеди гвардейците на Сенч да го доведат при нас, но те с право отказали да напуснат палатката си на брега и пазените припаси. Така се наложило да дойде сам, следвал маркировката на Пиотре. Стигнал шейната на Шишко почти едновременно с Лонгуик и Кокъл. Само предупредителните им викове го спасили да не падне в същата пропаст, която бе погълнала Шута и мен. След като намерил начин да я заобиколи и стигнали до лагера с вестта за изчезването на Том Беджърлок и лорд Златен, Сенч го привикал насаме в палатката на принца и му казал, че под въпросните имена се крием двамата с Шута. Бърич изминал целия път до Аслевял само за да чуе за пореден път, че съм мъртъв. Гласът му бе безстрастен, докато разказваше всичко това, сякаш собствената му болка нямаше никакво значение.