— Радвам се, че са сгрешили. Отново. — Говореше, без да спира да разтрива ръцете и стъпалата ми, за да върне в тях болката и живота.
— Благодаря — рекох тихо, когато отново бях в състояние да се движа. Имаше толкова много неща да му казвам, но само насаме. Затова погледнах Сенч и зададох най-належащия за мен въпрос. — Колко остава до дракона?
Сенч седна до мен.
— По-близо сме, отколкото преди да изчезнеш, но недостатъчно — каза горчиво. — Разделихме се, след като тръгнахте. А сега е по-лошо. Предадени сме, Фиц. От човек, на когото всички бяхме започнали да се доверяваме. Уеб изпрати чайката си в Бинград със съобщение за търговците и молба да пратят Тинтаглия, за да ни попречи да убием Айсфир.
Погледнах изумен Предан.
— И си му позволил да го направи?
Предан ме погледна с големите си тъмни очи. На лицето му се бяха появили бръчки и очите му бяха подути, сякаш не е спирал да плаче през последните дни. Гледката бе почти непоносима.
— Не поиска разрешение от мен — с болка рече той. — Каза, че никой не се нуждае от разрешение, за да извърши онова, което е правилно. — Въздъхна. — Много неща се случиха за малкото дни, в които те нямаше. Продължихме да копаем.
Стигнахме дотам, че можем да различим огромното тъмно тяло под нас. Разбрахме, че копаем към тялото на създанието, и започнахме да прокопаваме страничен тунел покрай гръбнака му към главата. Неудобна работа, но не толкова трудна, колкото да разкопаем цялата площ. Смятаме, че онова, което виждаме сега под нас, е шията на дракона и част от главата му. Но колкото повече го приближаваме, толкова повече се засилва убеждението на Осезаващата котерия, че нямаме право да убием това създание; че в него има живот и разум, макар че никой от нас не може да усети постоянно присъствието му. Хората от Старата кръв продължават да копаят всеки ден редом с нас, но се боя, че ще застанат на страната на хетгурда, ако се опитам да убия Айсфир. — Погледна настрани, сякаш се срамуваше, че доверието му е било предадено. Гласът му стана съвсем тих. — Днес вечерта, точно преди да се появиш ти, Уеб призна, че е изпратил Риск. Разговорът бе доста разгорещен.
Надеждите ми за бързо довършване на дракона изчезнаха. Нужно бе цялото ми самообладание, на което бях учен, за да докладвам подробно и поред злощастното си приключение. Обхвана ме ирационален срам, когато разказах как бях изоставил Хест и Ридъл. Когато им съобщих за съдбата на Шута и думите му за майката и сестрата на нарческата, Предан се олюля.
— О, сега всичко се изяснява. Твърде късно.
Знаех, че е прав, и отново ме обхвана отчаяние. Дори и да знаех как да се върна, дори да можех да ги убедя да съберем всички мъже и да нахлуем във владенията на Бледата жена, бяхме твърде малко на брой. Тя можеше да го убие или Претопи за миг и несъмнено щеше да го направи. Не можех да се надявам да убия бързо дракона и да спечеля освобождаването на Шута. Дори и да разчистехме леда, трябваше първо да се справим с хората на хетгурда, нашите от Старата кръв, а може би и с Тинтаглия.
Обещанието на Бледата жена, че Шутът няма да умре, бе едва прикрита заплаха. Той щеше да бъде Претопен. И за мен щеше да остане задачата да взема каквото е останало от живота му. Не можех дори да мисля за това.
— Ако тайно се промъкнем до ямата, можем ли да убием Айсфир? Тихомълком? Още тази нощ? — Това бе единственият план, който ми идваше наум.