— Невъзможно — каза принцът. Гласът му бе сив като лицето му. — Ледът между нас и него е прекалено дебел. Трябва да копаем още дни, преди да го достигнем. А се боя, че Тинтаглия ще пристигне преди това. — Затвори очи за момент. — Мисията ми се провали. Доверих се не на когото трябва.
Погледнах Сенч.
— С колко време разполагаме? С колко време разполага Шутът?
Той поклати глава.
— Колко бързо може да лети една чайка? Колко бързо ще реагират бинградските търговци на съобщението на Уеб? Колко бързо може да лети дракон? Никой не знае. Но мисля, че принцът е прав. Изгубихме.
Стиснах зъби.
— Има и други начини да се справим с леда — казах и погледнах многозначително Сенч.
Очите на стареца светнаха. Но преди да успее да отговори, отвън се чу гласът на Пъргав:
— Господарю! Донесох нещата на Том Беджърлок, храната ще е готова след малко. Мога ли да вляза?
Предан кимна на Бърич и той повика сина си.
Момчето влезе. Поклонът му към принца бе сковано официален и Пъргав не погледна към баща си или към мен. Болеше ме да го гледам как се измъчва заради разрива между принца и Осезаващата му котерия. По заповед на Бърич Пъргав се зарови в багажа ми, за да намери сухи дрехи. Момчето не изглеждаше благоразположено към баща си, но му се подчиняваше. Бърич видя, че ги наблюдавам, и след като Пъргав излезе, рече тихо:
— Пъргав не се зарадва особено, когато ме видя. Още не си е изял заслужения пердах, но изтърпя на няколко пъти езика ми. Не че отговори кой знае колко — знае, че си го е заслужил. Хайде. Сваляй я тая мокра дреха.
Докато се мъчех да си обуя гамашите, Бърич внезапно се наведе напред и впери замъглените си очи в мен.
— Какво ти става? Какво не е наред с ръката ти?
— Извадена е от ставата — отвърнах задавено.
Гърлото ми се сви. Колко ли виждаше с тези пердета? Как бе успял изобщо да се добере дотук през снега?
Той затвори очи и поклати глава.
— Ела тук — заповяда ми грубо.
Завъртя ме и ме настани на пода в краката си. Пръстите му се плъзнаха по рамото ми и болката, която събудиха, бе странно окуражаваща. Знаеше какво прави. Ясно беше, че ще боли, но също така знаех, че ще ме излекува. Усещах го от пръстите му, също като онзи път, когато Гален едва не ме уби.
— Донесохме храната. Може ли да влезем?
Гласът отвън бе на Уеб. Принцът кимна отсечено със стиснати устни и Бърич отново вдигна покривалото на входа. Уеб влезе.
— Радвам се да те видя жив, Том Беджърлок — поздрави ме той. Само кимнах, не знаех какво да му кажа. Той ме погледна в очите и прие враждебността ми. Принцът се извърна от него, без изобщо да скрива обидата си. Сенч му се намръщи. Изражението на Уеб си остана вежливо и спокойно както винаги.
Малкото котле в ръката му миришеше на телешко вместо на очакваната риба. Пъргав стоеше зад него с чайник.
Бърич продължи да преглежда рамото ми, сякаш ги нямаше. Не обърна внимание на Уеб, но майсторът на Осезанието го наблюдаваше внимателно. Когато Бърич заговори, думите му бяха насочени към Предан.
— Принц Предан, милорд. Ще ми бъдете от голяма помощ, ако нямате нищо против. Трябва някой да го държи здраво през гърдите, докато направя каквото трябва. Ако седнете тук и го хванете ето така… По-високо. Да, точно така.
Принцът седна зад мен и ме хвана, а Бърич ми каза:
— Ще дръпна много рязко. Не ме гледай, докато го правя. Гледай право напред и се отпусни колкото се може повече. Не се стягай от страх заради болката, защото ще ми се наложи да дърпам втори път, при това още по-силно. Спокойно. Дръжте го здраво, милорд. Хайде, момче, довери ми се. Довери ми се. — Докато говореше успокояващо, бавно бе вдигнал ръката ми. Слушах думите му, оставях ги да потушат болката, докосването му ме изпълваше със спокойствие и доверие. — Спокойно, спокойно… Така!
Изревах от внезапната болка, а в следващия миг Бърич бе коленичил пред мен и големите му мазолести ръце придържаха здраво рамото ми. Беше пламнало и болеше, но болеше правилно. Наведох се и се опрях на него, останал без сили и изпълнен с облекчение. Макар и задъхан, забелязах как държи болния си крак настрани. Коляното му едва се сгъваше. Помислих си какво ли му е струвало да измине целия този път, почти сляп и наполовина окуцял. Стана ми срамно.
Бърич ме прегърна и заговори тихо в ухото ми:
— Станал си зрял мъж през тези години, но когато те виждам ранен, кълна се, все едно си на осем и си мисля: „Обещах на баща му да се грижа за него. Обещах“.
— И го направи — уверих го. — Направи го.
— Изумен съм — тихо рече Уеб с дълбокия си глас. — Това е част от магията на Старата кръв, която смятах за изгубена. Виждал съм няколко пъти като дете да се лекуват животни по подобен начин, преди старият Бендри да загине във Войната на Алените кораби. Но никога не съм виждал да се прилага върху човек, особено така ловко. Кой те е научил? Къде си бил през всичките тези години?