— Тя ти е пратила вест? Как?
— Има си начини — кратко отвърна Пиотре, все така на колене. — И все още ми е забранено да говоря за тях. Съжалявам.
— Съжаляваш? Защо не беше откровен с нас от самото начало? Защо не ни каза, че действате по принуда, че нямате интерес от съюза и брака? Какво те кара да продължаваш да пазиш тайните й? Забранено му било да говори! Какво по-лошо може да ти направи от онова, което вече ти е направила?
Болката и гневът в гласа на принца не можеха да се предадат просто с думи. Вече знаеше, също като всички нас, че е бил само инструмент за нарческата и че нито за миг не я е било грижа за него. Това го унизяваше, но още повече го нараняваше. Знаех, че си е позволил да се влюби в нея, въпреки всичките им различия.
— Точно този въпрос не ми дава да мигна нощем — със стиснати зъби отвърна Пиотре. — Знаеш само за нейната последна и най-жестока атака срещу клана на Нарвала. Дълго понасяхме ударите й и си мислехме: „Вече направи най-лошото и го издържахме. Няма да й се покорим“. И всеки път тя ни показваше, че грешим. Какво по-лошо може да ни стори ли? Не знаем. И именно това незнание е най-жестокото й оръжие срещу нас.
— Никога ли не си помислял, че трябваше да ми кажеш, че са замесени и заложници? Или си мислиш, че не бих се съгласил да помогна? — остро попита Предан.
Пиотре поклати тежко глава.
— Никога не би приел условията, които ни наложи. Твърде много чест има у теб.
Принцът подмина този странен комплимент.
— И какви са тези условия? — сурово попита Сенч.
— Ако успеем да накараме принца да убие дракона, тя ще убие Ертре и Коси. На мъченията и позора им ще бъде сложен край — отвърна Пиотре. После вдигна глава, погледна ме засрамено, но каза истината. — И обеща, че ако й предадем теб и смуглия човек, ще ни даде телата им. Да бъдат върнати на родна земя.
Затърсих гнева си, но намерих само отвращение. Нищо чудно, че така се бяха зарадвали да открият, че Шутът ни чака на Аслевял. Бяхме продадени като добитък.
— Мога ли да говоря?
Елиания вдигна глава. Сигурно отдавна носеше тази огромна мъка в себе си, но никога не бях виждал такъв срам, който сега бе изписан на лицето й. Беше още младо момиче, но очите й бяха като на умираща жена. Погледна Предан и сведе очи пред нескритата му болка.
— Мисля, че мога да разясня много от нещата. Тази отвратителна лъжа отдавна ми тежи. Но дългът към семейството ми изисква да ви кажа това. Майка ми и сестра ми… трябва… Ние… — Млъкна задавено, после заговори с мъка: — Мисля, че не мога да ви накарам да разберете колко е важно. Те трябва да умрат и телата им трябва да бъдат върнати в майчиния ми дом. За един островитянин, за една дъщеря на клана на Нарвала няма друга възможност. — Стисна треперещите си ръце. — Никога не е имало честна възможност — успя да каже и млъкна.
— Изправете се и седнете някъде — тихо рече Предан. — Проблемът ни явно е общ.
Докато Пиотре и Елиания се настаняваха, Бърич тръсна ризата ми и ме наметна с нея. Едва не се усмихнах. Каквото и да ставаше, той нямаше да ми позволи да обидя дама, като седя гол до кръста в нейно присъствие. Като внук на роб Бърич винаги бе много по-чувствителен към обноските от мен.
Гласът на Елиания бе уморен и изпълнен със срам. Раменете й бяха прегърбени.
— Питаш какво друго би могла да ни стори? Много неща. Не знаем със сигурност кой й принадлежи. От години ловува нашите мъже и момчета. Воините ни заминават и не се връщат. Малки момчета изчезват, докато пасат стадата — и това в земите на собствения ми клан! Дете след дете, тя окастри семейството ми. Някои бяха убити. Други излизаха да си играят и се връщаха като бездушни чудовища. — Погледна косо към Пиотре, който се взираше в нищото. — Убивахме децата на клана си със собствените си ръце — прошепна тя.
Принцът тихо изстена. Елиания млъкна, пое треперливо дъх и продължи:
— Хеня бе в домакинството ни от години, преди да ни предаде. Все още не знаем как така лесно успяха да отмъкнат майка ми и малката ми сестра. Щом като отвлякоха тях, значи всички останали са уязвими. Великата майка е възрастна и умът й трепти като угасващ пламък на свещ, както сами видяхте. Цялото й знание трябваше вече да е предадено на майка ми. А нея я няма, за да го получи. И затова тя се държи, прави всичко по силите си да се грижи за дома въпреки бремето на годините. Може би я смятате за жалка. Но ако ни напусне, с майчиния ни дом е свършено. Родът ми ще престане да съществува. Ето защо много страдаме от отсъствието на майка ми и от раздорите, които породи то. Какво е един майчин дом, ако в него няма майка?