— Малко е влажен — каза недоволно, докато ми подаваше вече запушения буркан. — Но пък и манерката, която сложихме в камината ти, също беше малко влажна отвътре, а все пак проработи. Не че очаквах да гръмне толкова силно, но пък явно така се учат нещата. Добре, дръж това нещо далеч от огъня, докато не се разгори много добре, ти ще прецениш кога. После го сложи в котела, но така, че да не задуши пламъците. И изчезвай колкото се може по-бързо.
Толкова заръки за мен. Той се обърна към принца.
— Ти излизаш веднага щом тръгне огънят. Не чакаш Фиц да сложи буркана — просто излизаш и го чакаш възможно по-далеч от ръба на изкопа. Разбра ли ме?
— Да, да — нетърпеливо отвърна Предан: събираше подпалките в една торба.
— Обещай ми. Обещай, че ще се махнеш веднага щом той запали огъня.
— Казах, че ще убия дракона. Трябва да остана поне докато не видя буркана сложен в котела.
— Ще се махне преди това — казах на Сенч. — Аз ти го обещавам. Да вървим, Предан. Утрото наближава.
— Да ти помогна с носенето? — попита Бърич.
Погледнах го неразбиращо, после се сетих какво е намислил.
— Няма да дойдеш, Бърич. Изчакай ни тук. Няма да се бавим много.
— Трябва да поговорим. Двамата. За много неща.
— Ще говорим. Дълго. И аз имам да ти казвам много неща. Но щом е можело да изчака толкова години, ще изтърпи още малко. После ще имаме време да седнем заедно. Сами. — Натъртих върху последната дума.
— Младежите винаги са убедени, че по-късно ще има повече време — каза Бърич на Сенч и небрежно протегна ръка да вземе част от товара на Предан. — Старите обаче знаят по-добре. Помним дните, когато ни се е струвало, че ще има още време, а го е нямало. Всички неща, които си мислех да кажа някой ден на баща ти, останаха в сърцето ми, но неизказани. Да вървим.
Въздъхнах. Предан стоеше като закован и гледаше Бърич със зяпнала уста. Свих рамене и казах:
— Безсмислено е да спориш с Бърич. Все едно да спориш с майка ти. Да вървим.
Излязохме от шатрата и се запромъквахме в мрака. Движехме се тихо като Осезаващи, дори единият да отричаше, че е такъв. Бърич положи леко ръка на здравото ми рамо — единственото признаване на отслабналото му зрение. Не казах нищо. Погледнах назад и видях Сенч да стои на входа на шатрата и да се взира към нас. Явно се смути, че го гледам, и спусна покривалото. Но вече знаех, че е разтревожен, и се опитах да не се чудя доколко е изпитал гърмящия си прах. Лонгуик също гледаше след нас.
Изкопът се намираше над нас. Преди катеренето не ми се бе видяло трудно, но събитията от последните дни си казваха думата. Сега пътят ми се виждаше тежък и бях запъхтян, когато стигнахме рампата. Спряхме и аз взех маслото от Бърич.
— Чакай ни тук.
— Не е нужно да се тревожиш, че ще ви последвам. Зрението ми за нищо не става и не искам да ви излагам на опасност. Искам обаче да ти кажа нещо, преди да слезеш. Насаме, ако нямаш нищо против.
— Бърич. С всяко забавяне Шутът може да изгуби още повече от себе си.
— Синко, със сърцето си знаеш, че вече е твърде късно да го спасиш. А аз знам, че трябва да опиташ.
Завъртя глава към принца и макар да не го различаваше, сякаш го виждаше. Погледнах умоляващо Предан и той се отдалечи на няколко крачки. Въпреки това Бърич говореше съвсем тихо.
— Дойдох да върна теб и Пъргав у дома. Обещах на Копривка, че ще върна брат й жив и здрав, че ще убия дракона, ако се наложи, и че всичко ще е каквото си е било. В известен смисъл тя е все още дете и вярва, че татко й винаги ще може да се грижи за нея. Бих искал да продължи да го вярва, поне още малко.
Не бях сигурен какво иска от мен, но твърде много бързах, за да извъртам.
— Ще направя всичко възможно да е така — уверих го. — Бърич, трябва да вървя.
— Знам. Но… разбираш, че и двамата смятахме, че си мъртъв. Двамата с Моли. Знаеш го, нали?
— Разбира се, че го знам. Може би по-късно пак ще поговорим за това.
От болката и гнева, които събудиха в мен думите му, внезапно разбрах, че никога няма да поискам да говорим за това. Не исках дори да си помислям за подобен разговор. Но въпреки това поех дъх и изрекох онова, което си бях повтарял толкова често.
— Ти си по-добър мъж за нея. Спях добре като знаех, че се грижиш за Моли и Копривка. А след това… не се върнах. Защото не исках да си мислиш, че, че…
— Че съм те предал — тихо довърши той.