— Бърич, слънцето скоро ще изгрее. Трябва да вървя.
— Чуй ме! — с внезапна ярост рече той. — Чуй ме и ме остави да го кажа. Тези думи ме давят, откакто научих какво съм направил. Съжалявам, Фиц. Съжалявам за всичко, което съм ти отнел, без да имам представа, че съм го направил. Съжалявам за годините, които не мога да ти върна. Но… но не мога да съжалявам, че направих Моли моя съпруга, нито пък за децата и живота, който имахме. Който имаме. Не мога да съжалявам. Защото наистина бях по-добър мъж за нея. Точно както Рицарин бе по-добър за Търпение, когато ми я отне, без да подозира. — Въздъхна тежко. — Еда и Ел. В каква жестока спирала се въртим само…
Устата ми сякаш бе пълна с пепел. Не знаех какво да му кажа.
— Ще се върнеш и ще ми я отнемеш ли? — тихо, много тихо попита той. — Ще я отведеш ли от дома ни, от децата ни? Защото знам, че можеш да го направиш. Тя пази в сърцето си лудото момче, което е обичала. Аз… аз никога не съм се опитвал да променям това. А и как бих могъл? Аз също го обичах това момче.
Цял живот, завъртян от вихрушката. Шепнеше ми какво можеше, какво трябваше да бъде. И все още можеше. Но нямаше да се осъществи.
— Няма да се върна и да ти я отнема — казах най-сетне. — Изобщо няма да се връщам. Не мога.
— Но…
— Бърич, не мога. Не можеш да искаш това от мен. Какво, въобразяваш си, че мога да ти дойда на гости, да седна на масата ти, да изпия чаша чай, да си играя с малкия ви син, да гледам конете ти и да не мисля, да не мисля…
— Ще е трудно — рязко ме прекъсна той. — Но можеш да се научиш да го правиш. Както аз се научих да го търпя. Колко пъти съм яздил след Търпение и Рицарин, когато излизаха на разходка с конете, гледал съм ги и…
Вече не можех да го слушам. Знаех, че никога няма да имам подобен кураж.
— Бърич. Трябва да вървя. Шутът разчита на мен.
— Тогава върви! — В гласа му нямаше гняв, само отчаяние. — Върви, Фиц. Но ще говорим за това. Ще намерим начин да разплетем възела. Обещавам ти. Няма да те изгубя отново.
— Трябва да вървя — казах за последен път, обърнах се и избягах от него. Оставих го да стои там, сам и сляп на студения вятър, и да вярва, че ще се върна.
(обратно)Глава 23 Съзнание на дракон
Праотците били многоброен народ. Макар от тяхното време да са достигнали малко писания и да не можем да четем изцяло руните им, някои от нашите собствени писмени знаци произлизат от онези, които те изписвали на своите карти и монолити. От малкото известни ни неща излиза, че те явно са се смесвали с обикновените хора, понякога живеели в едни и същи градове с тях и голяма част от знанията ни може би дължим на тази връзка. Планинският народ притежава стари карти, които почти със сигурност са копия на още по-древни свитъци и отразяват познания за много по-големи територии от онези, които заема сега. Пътищата и градовете, отбелязани върху тях, или вече не съществуват, или са толкова далечни, че приличат на легенди. Може би най-странното е, че поне една от тези карти показва градове, разположени от земите на днешна Беарния на север до Прокълнатите брегове на юг.
Книжник Федрен, „Трактат за изгубения народ“Не казах нищо на Предан и той предпочете да не задава въпроси. Тръгнахме надолу по рампата. Изкопът бе станал доста по-дълбок и тесен, откакто за последен път бях копал тук. Личеше как са съсредоточили усилията си, след като са видели сянката на създанието в леда под тях. Присъствието на Айсфир отново заля като неочаквана вълна Осезанието ми и след това изчезна. Беше изнервящо да усещам толкова силно онзи, когото бях дошъл да убия.
Последвах Предан в тунела, изсечен в единия ъгъл на ямата. Отначало беше висок човешки бой и достатъчно широк, за да могат да се разминат двама души. Малко по-нататък обаче се стесняваше и скоро се наложи да се движа приведен, от което рамото ме заболя още повече.
Докато вървях, внезапно нещо казано от Бърич пренареди част от представите ми. Беше дошъл тук да убие дракона, ако се наложи, да направи всичко, но да върне Пъргав у дома. Копривка бе казала на Шишко, че баща й е заминал да убие дракон. А това означаваше, че тя не знае за мен. Не знае абсолютно нищо. Разкъсвах се между облекчението, че не съм й казал нищо, и мрачното предчувствие, че никога няма да съществувам наистина в живота й. Внезапно мракът, ледът и студът сякаш ме захлупиха и за един шеметен миг се почувствах притиснат в ледника. Сякаш бях хванат в капан. И поисках да умра, но бях неспособен да сторя дори това. Изпълни ме срам, че съм пожелал собствената си смърт.
После задушаващото причерняване отмина и продължих с мъка напред. Оставих настрана мислите за Копривка, Бърич и Моли, загърбих миналото си и се съсредоточих единствено върху онова, което трябваше да направя — да убия дракона. Следвах Предан все по-надълбоко и си повтарях, че може би все още мога да спася Шута. Лъжех сам себе си.