Но змиите така и не дошли.
И когато разбрал, че няма да дойдат никога, че никога няма да се завърнат, когато разбрал, че е последният от вида си, Айсфир се замислил за собствения си край. Не искал да умре позорно, от глад или от рани, и тялото му да стане храна за нисши твари. Не. Щял сам да избере часа и мястото на смъртта си и искал да го направи по такъв начин, че тялото му да се запази непокътнато.
Такъв бил замисълът му, когато пристигнал на ледения Аслевял. Видях го с неговите очи — остров, почти изцяло скован под леда. Разбрах разочарованието му, че е така, но не можех да схвана причината. Може би по онова време морето е било по-плитко или зимите по-студени, защото водите около острова били замръзнали и той по-скоро усещал, отколкото виждал сушата под леда. Прелетял над нея, толкова блестящо черен, колкото тя била бяла, но не можел да намери входа, който търсел. Накрая се задоволил с цепнатина в леда, вмъкнал се в нея и се отдал на съня, като знаел, че от него до смъртта има само една крачка.
Но тялото винаги избира живота. То никога не може да бъде убедено от разумните доводи или чувствата. Животът се превърнал в мъждукане, но Айсфир не можел да се отдели от тялото си. Колкото и да се опитвал, имало моменти, когато отново идвал на себе си и чувствал, че е премръзнал, скован и ужасно гладен. Ледът притискал и огъвал тялото му, но не можел да го смаже. Айсфир не можел да пречупи самия себе си.
Копнеел да умре. Сънувал как умира. Отново и отново се хвърлял към смъртта, но предателското му тяло поемало поредната глътка въздух, глупавите му сърца правели по още един удар. Идвали хора и се въртели около него като мухи около умиращ елен. Някои се опитвали да открият ума му, други — да прободат плътта му. Всичките им опити били напразни. Не можели дори да му помогнат да умре.
Усетих, че поемам дъх, и се запитах кога съм го правил за последен път. Сякаш някой бе отворил капаците на прозорец на кръчма, за да ми покаже какво става вътре, а след това рязко ги бе затворил. Бях замаян от всичко, което така ненадейно бях научил за драконите. Айсфир ме бе погълнал до такава степен, че сякаш се бях превърнал в него. Лежах проснат на леда, потопен в нежеланото осъзнаване на разума на скованото същество под мен.
Вкопчих се с облекчение в желанието му да умре. Всъщност проявявах милост към него. Надигнах се на колене и изстенах, когато нараненото ми рамо пое повече тежест, отколкото би му се искало. Погледнах котела и се наведох, за да раздухам огъня. Червените въглени засветиха по-силно. Добавих още няколко съчки и внимателно ги подредих така, че да поставя в средата буркана с праха.
Знаех какво е да копнееш за смъртта. Бях се опитал да умра, когато се намирах в ръцете на Славен. Измъчван, премръзнал, сам и гладен, бях готов да посрещна с радост бързата смърт, каквато и да е тя. Бях дошъл тук твърдо решен да убия дракона и сега знаех, че той ще приеме тази милост. Нямаше причина да се колебая. Взех буркана и разрових въглените с една пръчка. Какво значение би могъл да има един дракон за света? Най-вероятно вече бе твърде слаб, за да оцелее, дори и да го освободим.
Разбира се, ако бях умрял в тъмницата на Славен, както ми се искаше, тогава Кетрикен най-вероятно нямаше да открие Искрен и да призове каменните дракони да защитят Шестте херцогства. Не. Твърде голямо значение си придавах. Щеше да тръгне сама да търси краля си. Но щеше ли да може да събуди драконите, ако Нощни очи и аз не бяхме там? Ако Нощни очи не ловуваше за нея, щеше ли да успее? Кетъл щеше ли да оцелее, за да помогне на Искрен при извайването на неговия дракон? Дали Шутът не бе прав, че съдбата на целия свят зависи от действията на всеки един човек, всеки ден?
Въглените в котела чакаха, бурканът бе в ръцете ми. Някъде в залата на Бледата жена под мен Шутът се напрягаше да стои по-далеч от паметния камък, който продължаваше да го Претопява с всяко докосване. Трябваше да побързам.
Не можех.
Изстенах и за пореден път прецених изборите си. Освобождавам дракона и какво печелим? Нищо. Може би Айсфир ще се издигне в небето и ще се чифтоса с Тинтаглия; може би в света отново ще се появят дракони. Шутът никога не бе обещавал, че това ще бъде за добро, с изключение на убеждението му, че драконите и Праотците са свързани по някакъв начин. Освобождаването на дракона не ми гарантираше нищо, освен бавното Претопяване на Шута и продължаващия позор на майката и сестрата на нарческата. А ако убиех Айсфир, Предан щеше да спечели любовта и благодарността на Елиания. Щяха да се оженят, да управляват дълго, да имат много деца и щяхме да бъдем в мир с Външните острови…