Кой дракон?
Този! — Посочих трескаво с Осезание и Умение, но Айсфир отново беше изчезнал. — Чакай, чакай! В момента отново е потънал, но е тук, честна дума. Чакай и гледай с мен. След малко ще се върне.
Добре ли си? Защо не излизаш? Сложи ли праха? — Паникьосаният Предан нахълта в отчаяните ми мисли към Копривка.
Още малко, принце. Трябва да направя нещо. — И когато драконът внезапно отново се върна, завиках към Копривка: — Ето! Ето го. Събуди го, достигни до него! Кажи му, че не е последният от вида си, кажи му за Тинтаглия. Кажи му, че идва при него, идва да го събуди и да върнат драконите в небето и на земята.
И тогава, подобно на съдбовен тътен, в разговора се намеси Сенч.
Фиц, какво правиш? Нима ще ни предадеш? Нима ще предадеш мен след всички тези години? Нима ще предадеш трона на Пророците и собствената си кръв?
Правя каквото съм длъжен! — отвърнах. Усещах как силата на магията ми отслабва и ме напуска.
Не знам дали някой успя да ме чуе. Свестих се проснат в ледения тунел. Драконът отново се беше оттеглил. Котелът до главата ми се бе нажежил до червено. Бурканът с праха беше в ръката ми. Призовах магията си, изковах я като нажежено желязо и я запратих в света. Замолих се, надявах се Копривка да ме чуе.
Кажи му да загърби смъртта и да избере живота. Да избере борбата, мъките, болката и сладкия, сладкия живот. Говори му и му кажи, че Тинтаглия е жива. Говори му вместо мен.
Ще опитам — колебливо се съгласи тя. Беше запазила връзката. Усещах мисълта й, но вече не я виждах. — Не виждам дракона, за който говориш. Но ако можеш да ми го покажеш, да ми покажеш съня му, може би ще успея да вляза в него и да го намеря.
Задържах не особено силна защитна стена срещу заплахите, клетвите и увещанията на Сенч и объркания Предан, докато се притисках в леда и търсех дракона, който вече не ме долавяше. Не можех да го достигна. Времето едновременно препускаше и едва се влачеше. Трябваше да го достигна възможно най-бързо, преди Сенч да предприеме действия против мен, били те физически или чрез Умението. Не се съмнявах, че ще ме спре, стига да може.
Спомних си за мястото, в което съзнанието ми бе докоснало това на дракона и бях влязъл в съня му. Не исках да се връщам в онова време и онази памет. Внезапно осъзнах, че това е било повратна точка във времето, също като тази. Едно от кръстопътищата на Шута — място, където решението на един променя всичко нататък. От любов към мен Бърич бе избрал да използва магията, която му бе омразна. Аз бях избрал да се доверя на вълка и да прегърна смъртта, която не бе смърт. И така несъзнателно бях избрал да продължа да живея.
Намерих мястото, където преживяното от мен съвпадаше с преживяното от Айсфир. Намерих студа, тъмнината и отчаянието, намерих копнежа за смърт, до която не можех да достигна сам. Върнах душата си в тъмницата на Славен, при мъченията и изолацията.
Едно беше да знам, че съм бил на подобно място. Съвсем друго — да го достигна, да вкуся отново старата кръв по клатещите ми се зъби, да надуша вонята на гниещите ми рани и да усетя вкочаняващия студ на каменните стени, студ, който така и не можеше да притъпи болките на измъчената ми плът.
Върнах душата си в онова тяло и отново познах отчаяното търсене на смърт, която така и не идваше. Избутах живота от тялото си и го задържах на ръба, само за да го оставя отново да се върне в мен в мига, в който се отпусна за малко.
Мила Еда, наистина ли си бил затворен така? А аз си мислех, че е просто един от кошмарите ти!
Ужасът на Копривка едва не ме изтръгна от отчаянието, но точно тогава усетих как драконът отново се връща стремително към своите брегове на живота. И тогава се докоснахме. Моят кошмар и неговият се превърнаха в едно цяло и почувствах как съзнанието на Копривка премина от мен в мрачния сън на дракона.
В следващия миг схванах каква ужасна грешка съм направил. Сънят на Айсфир се затвори около нея и я повлече, когато той отново се отдалечи от живота си. Чух отдалечаващия се вик на Копривка, погълната и понесена от напълно чуждо съзнание.
Имах време само да изпъшкам. После тя изчезна, потъна в непрогледния мрак.
Напразно насочих Умението си след нея. Беше като да напипаш нещо в ледена черна вода. А после дори присъствието на дракона изчезна и дъщеря ми се понесе надолу с него към така жадуваната смърт.
Навремето бях видял как някаква пъстра риба изскочи от водата, улови една птица и я повлече със себе си. Същото стана и сега. В един момент Копривка беше с мен, готова да изпълни молбата ми и да се хвърли напред. А сега беше изчезнала, отвлечена на място, което дори не можех да си представя. Бях я рискувал — беззащитна, необучена в Умението. Не можех да поема дъх, не бях в състояние дори да премигна.