Бях нахранил дракон с дъщеря си.
Опитах се да не повярвам на случилото се, да върна времето с усилието на волята си. Невъзможно бе такава страшна трагедия да се случи така внезапно, невъзможно бе подобна ужасна грешка да е необратима. Самата й несправедливост бе невъзможна. Копривка с нищо не бе заслужила подобен край. Вината бе моя и аз трябваше да я понеса. Изпълнен с ужас, задрасках с нокти по твърдата като желязо действителност. Какво ме бе обладало, защо не бях спрял да помисля, преди да я запратя в съня на дракона?
Смътно улових присъствието на останалите.
Къде отиде тя? Какво стана? — Това беше от Предан.
Отиде в дракона. Бях там. Музиката е голяма, но той не те пуска. Не те намира и не го е грижа за теб. Трябва да си неговата музика там долу. Няма място за своя собствена. — Шишко бе преизпълнен с благоговение и страх.
Но най-лоши бяха жалните вопли на Сенч.
Ох, Фиц, какво направи? Какво направи?
Исках да умра, ако смъртта можеше да ме освободи от срама и разкаянието. Трябваше да умра, защото не можех да живея с тези чувства.
И изведнъж отново докоснах дракона. Докоснах го и разбрах, че е получил съобщението ми от Копривка. Получил го е и е поискал от нея повече, поискал е да научи неща, които тя не знаеше. Беше я разкъсал и изкормил, за него тя бе безполезно младо момиче, пълно с маловажните си мисли и фантазии. И я беше захвърлил в Умението като ненужен отпадък. Беше се освободил от нея както лекомислено дете, което маха с грубите си ръце праха от крилцата на мъртва пеперуда. Неподготвена, тя се разпръскваше, подобно на капка бледо мастило в бурен поток.
И тогава драконът ме намери и с рев нахълта в мен, раздра ме отворен за Умението, сякаш раздираше белега от стара рана. Онова, което свързваше умовете ни, не бе Умение, а нещо сродно с него. Бях безпомощен. Имах знанието, което му бе нужно, и той го взе. Разкъса ума ми като стара кесия, изсипа спомените ми като купчина странни вехтории и нетърпеливо прерови живота ми, за да открие онова, което търсеше. И още не беше приключил, когато съдбата ни, съдбата на всички хора, беше решена. Ревейки като буря, Тинтаглия внезапно се втурна през мен, използваше връзката си с мен да намери Айсфир. Двамата сякаш се срещнаха в тялото ми; аз бях техен проводник, но само за кратко, докато не се познаха един друг. След това сключиха съзнанията си едно в друго и ме захвърлиха — ненужен, незабележим, без никакво значение. Използван от тях, аз бях разкъсан и се понесох в буйните потоци на Умението. Вече не можех да намеря самия себе си, а и не ме беше грижа да се опитвам.
Лежах като изкормена риба и Умението се носеше покрай мен, отнасяше парченца от мен. Изведнъж ми се стори, че стените ми не са защита, а прегради, които ме отделят от всичко най-хубаво. Не беше дори заради това, че потокът на Умението бе шеметен и опияняващ; краят, за който винаги бях копнял, сега изглеждаше неизбежен. Потокът щеше да ме изличи и да ме накара да забравя какъв съм бил и какво съм сторил. Безпристрастна милост, но аз жадувах за нея.
Искрен бе някъде тук. Долавях го като почти забравен аромат, който напомня за себе си, донесен от лукавия вятър. Искрен, да. А също и други, по-стари, по-мъдри и спокойни. Тъй спокойни. Старейшините на потока на Умението. Всичко бе мирно и спокойно. После усетих трескаво движение и някой заговори нещо на някого, но толкова бързо, че не можех да следя мислите. Търсеха някой изгубил се — момиче, не, мъж, не, момиче и мъж, отнесени от течението. Жалко, но това нямаше нищо общо с мен. Нищо общо с мен. Искаше ми се да престанат да се тревожат, да се отпуснат и да се присъединят към нас. Защо им е да се съпротивляват на покоя и единството, които можеха да намерят тук?
Засрами се. — Той впи зъби в мен и ме заръфа. — Засрами се, остави кутрето да се удави. Би тръгнал след мен и аз не бих те оставил. Засрами се, остави нея. Не сме ли една глутница? Направиш ли това, изоставяш и мен. Знаеш ли го? Грижа ли те е? И бил ли си изобщо вълк някога?
Този въпрос ме прониза по-силно и от зъбите и ме събуди за борба. Сенч, Предан и Шишко бяха тук, свързани като котерия, и ни търсеха. Правеха всичко неправилно, подобно на човек, който се мъчи да улови риба със сито в морето. Сенч търсеше напосоки Копривка, но никой, освен Шишко не познаваше добре формата й в течението, а нито на Сенч, нито на Предан му хрумна да помоли дребния човек да я открие. Помъчих се да намеря достатъчно от себе си, за да достигна до тях. Беше като да работиш в сън, където последователността на събитията е лишена от смисъл и всеки миг действителността се променя. Накрая докоснах Шишко едва-едва, подобно на конец, падащ върху ръкава му.